неделя, 22 юли 2012 г.

Дълъг и изморителен австро-унгарски преход

     

          Само няколко завъртания на стрелката по-рано плановете ни бяха съвсем други от ситуацията и развитието и. Искахме да сме във Филах,пътувайки към вкъщи през Словения,а се намирахме само на няколко километра от Виена. Оттук плановете ни бяха да продължим пътя си до Будапеща,откъде да тръгнем към Татабаня,Сегет,Сърбия и вкъщи =)

           Бензиностанцията, на която бяхме спрели беше сравнително голяма и практически мястото беше разделено на две различни бензиностанции,разстоянието между,които беше някъде около 50 метра. За съжаление към момента трафикът не впечатляваше по никакъв начин и след близо половин час,през който спряха единствено две коли,решихме,че е абсолютно безсмислено да продължаваме с опитите си. Купихме си кафе и в сладки приказки зачакахме утрото и нашествието на коли.

         Когато стопирам съществува само един период от денонощието,който наистина не понасям. Обедната жега,вечерният хлад или тъмната нощ не ми пречат и свиквам с тях бързо,но периодът между 6 и 8 сутринта е убийствен. Утрото е настъпило,слънцето все по-смело се показва пред света,а ти си пълен с енергия,ентусиазъм и желание за пътувания,разговори,стопиране и срещи с нови интересни хора. Е,да,ама такива хич не се мяркат. Към този час колите са дефицит за разлика от стопаджийската ти жажда.

          Този ден не правеше изключение. Готовността ни да стопираме беше сериозно изпреварила идеята на хората,когато точно да пътуват и почиват. Около 9 започна осезаемо да се забелязва съживяването на бензиностанцията и с нея надеждата ни най-накрая да продължим пътуването си отново разцъфна. След час трафикът беше вече нормален и почти не оставахме без работа. За съжаление първият час тя не беше особено ползотворна и резултатът не беше налице. Чак около 11 и половина успяхме да открием транспорт. Реално целта ни-минимум беше да стигнем до другата страна на града,откъдето спокойно щяхме да използване и целия трафик,излизащ от града. Момче на около 26-7 години със страхотни сини очи,очевидно местен и нямаш никакво понятие от английски сам ни предложи на немски да ни качи в камиончето си. Бяха ни нужни поне 5 минути,докато успеем да се разберем,сочейки различни неща по картата и жестикулирайки по всякакви начини,докато успеем да се разберем и се окаже,че наистина би могъл да ни помогне много. Честно казано не бяхме на 100% уверени,че няма да се окажем,извън главния път,което да ни донесе безброй главоболия,но въпреки всичко се доверихме на интуицията си.  Щеше да е още по-готино,ако можехме и да се разбираме по някакъв начин,но за пореден път се случваше да попадаме в ситуация,в която незнанието на немски ни спъва. Така или иначе пътуването беше съвсем кратко и след 15-ина минутки вече се намирахме,отново много близо до Виена,но от другата и страна,която към момента беше далеч,далеч по-удобно за нас. Не мога да обясня защо или каква е причина,но несъмнено момчето-австриец-работник е един от хората,които най-ясно мога да визуализирам в съзнанието си година по-късно.

           Новото място,на което се намирахме беше далеч по-задоволително и удобно. Бензиностанцията беше широка,доста натоварена и най-важното- поемаше целият трафик наведнъж и нямаше да ни се налага да се местим постоянно от една на друга,както по-рано,търсейки тази с повече коли.
           Запознахме се с две момичета от Словакия,които бяха пътували до Загреб и се прибираха към вкъщи. Разказвахме си историите,къде сме били,откъде сме,накъде отиваме,кои сме и т.н. и т.н. Бяха готини и определено се ентусиазираха още повече за някое по-дълго пътешествие.

             Идеята беше да ги качат преди нас,а пък ние да ги изчакаме. Честно казано забелязвам колко много стопаджии не спазват това златно стопаджийски правило. Когато пристигнеш на една бензиностанция и преди теб има стопаджии е редно да ги изчакаш да си намерят кола,вместо да започнете едно отвратително надпреварване и тичане по колонките. Правилото е препоръчително,ако не сте в една посока и задължително,ако маршрутите ви съвпадат.

             Не се наложи да чакаме кой знае колко дълго-нито двете стопаджийките,нито за кола.
Решихме да напишем Tatabanya на табелата си първо,защото беше сериозна стъпка по магистралата и второ -името на града ни спечели моментално. След 10-ина минутки към нас се приближи мъж на около 30,който явно беше забелязал табелката ни и ни попита дали сме  към Татабаня.  Оказа се,че е унгарец,който от няколко години живее в Швейцария,но му се налага да пътува до родината си няколко пъти в годината по работа. В този случай се прибираше просто за да види семейството си,което живееше в Татабаня. Интересуваше се доста от политика и икономика и разговорът ни се въртеше основно,около тези теми. Стана дума за винетната система в Унгария и логичната й реформа ( до преди няколко години в Унгария се продаваха винетки единствено за шест месеца и и една година ),за строежа на магистрали и ползата от таксите. Говорихме си за проблемите на унгарците,които преди години следваха държавната политика възможно най-много заеми да се теглят в швейцарски франкове. В последствие настъпи до болка повтаряната и обсъждана финансова криза и пазарите прегърнаха валутата на Швейцария. Цената на швейцарския фрак се вдигна сериозна а с това логично и задлъжнялостта на мнозинството от унгарците. Най-просто обяснено-ако сте изтеглили заем на стойност 100 000 франк с курс към еврото 0.5,то вашият реален заем по главницата е 50 000 евро,а при сегашните обменни курсове вече дължите около 90 000 евро. Само заради ситуацията на пазарите дължите на банката почти двойно повече пари,отколкото сте изтеглили!

              Пътувахме заедно около 160-170 километра,когато се наложи той да свие към града на семейството си. Слязохме на последната бензиностанция преди Татабаня и продължихме да стопираме в посока Будапеща. малко по-късно баща и син ни хвърлиха до последната бензиностанция преди града,но за съжаление не говореха нито английски,нито някакъв друг език,освен унгарски. Престоят ни в колата беше мълчалив и не особено запомнящ се. След половин час се намирахме вече на няколко километра от Будапеща,с идеята до края на деня да сме извън Унгария.

              На тази бензиностанция се наложи да си почакаме. Тук е мястото да се спомене,че ако стопирате в Унгария,е от особено важност да не спирате на бензиностанциите MOL,които са доста по-слабо посещавани и ненатоварени за сметка на по-известните като Шел,Омв и т.н. Двамата с Вики,обаче все още не знаехме тази особеност на страната и спирахме на всяка бензиностанция,независимо каква е. А и честно казано не е лесно да знаеш къде да спреш,имайки предвид,че в картите на страните бензиностанциите са отбелязани само със знак за колонка,а не и с информация каква е.

                Прекарахме около два часа тук. Колите бяха малко,отворените към комуникация хора бяха още по-малко и сумарно възможностите ни не бяха особено много. След близо два часа и половина Вики се заговори с една жена,която се оказа,че е от Будапеща и няма проблем да ни прехвърли от другата страна на на столицата. Нещо,което несъмнено би ни било от огромна полза,отново поради фактът,че ще можем да използваме целият трафик,излизащ от Будапеща.
Съгласихме се. Беше забавна и готина,но нямахме идея,че качването ни при нея щеше сериозно да затрудни пътуването ни и щеше да го забави с няколко часа. Както си бъбрихме изведнъж се оказа,че тя е влязла в Будапеща и буквално не знаеше как да ни остави от другата страна. Беше пътувала само и единствено в обратната посока и си няма и на представа как се стига до изхода през града. Идеята й е била да продължи по магистрала и в последствие да мине на близката детелина,но в приказки се беше разсеяла. За капак на всичко самата тя бързаше ужасно много и въпреки всичките и извинения и неудобството,което изпита се налагаше да ни свали в самата Будапеща,откъде ние сами с помощта на градския транспорт трябваше да намерим изхода на града.

                Не си спомням по каква причина и каква е била идеята,която ме е мотивирала да го направя,но за огромна наша радост бях принтирал изходите на Будапеща. Положението не беше толкова отчайващо,но лещите ми вече сериозно сдаваха багажа след толкова дълго носене и беше хубаво възможно най-скоро да ги сваля. Опитахме се да намерим станцията на метрото,която ни беше нужна,но за лош късмет хората,които питахме или не знаеха къде точно се намира или ни насочваха в друга посока. Явно трябваше да погледнем в интернет как стоят нещата,вместо да се лутаме така безцелно из града. Вики отиде да попита в един голям автомобилен център на близо. Там вече хората са били далеч по-усмихнати,услужливи и най-важното- в час. Вече знаехме къде трябва да хванем метрото,на коя станция да слезем,на кой автобус да се качим,в последствие и коя спирка е нашата.

     Проблемът беше,че нямахме никакви други пари,освен евро,а в Унгария се приема само националната валута. Търсихме обменно бюро,но не открихме такова. Банките бяха вече затворени. За съжаление щеше да се наложи за първи път от цялото пътуване да се возим в градския транспорт гратис и то в най-неподходящия момент- бяхме изключително уморени,лещите ми силно пареха очите,а и бяхме ужасно изнервени от факта,че изобщо ни се налагаше да търсим изхода на Будапеща.

     За наше щастие-метрото в унгарската столица е подобно на мюнхенското по отношение на валидацията на билетите,т.е входът е отворен,а хартийката се валидира на машинки в центъра на фоайето,водещо към перона. По всичко останало се различава и то чувствително. Смея да кажа,че софийското метро е на светлини години от това в Будапеща по отношение на състояние,чистото и поддържаност. Да,вярно е,че тук то е открито далеч преди българското,но (метрото в Унгария датира от края на 19 век и е второто по 'старост' в Европа след Лондонското) към момента ситуацията беше определено в полза на Метрополитен София.

               Наложи ни се да пътуваме 6 или 7 станции,след което трябваше да открием спирката на автобуса,който щеше да ни отведе към така желания изход на града. С доста помощ от две местни жени,които буквално дойдоха с нас до самата спирка успяхме да открием на кой точно автобус да се качим,тъй като там,където се намирахме се явяваше нещо като депо за автобуси или крайна спирка и трябваше да открием линията,от която се нуждаем сред повече от 40-50 автобуса.
           Пътуването ни гратис с него ни притесняваше повече,отколкото в метрото първо,защото несъмнено щеше да е по-дълго и второ,защото като цяло навсякъде контрольорите проверяват по-често наземния транспорт. Беше нужно да изминем около 15-16 спирки,което беше сериозно напрежение,а прибавяйки отличните ни познания по унгарски и липсата на особено силна вяра,че тукашните контрольори са много по-мили и вежливи,отколкото софийски положението не ставаше никак розово.     След доста дебнене и чудене кой точно от пътниците може би ще се окаже контрольор слязохме на спирката,която си бяхме записали. Оттам трябваше да продължим около 200 метра надолу и да открием подходящото място за стопиране. Такава беше информацията,която имахме от hitchwiki. Е,явно днес няколко неща трябваше да се объркат,тъй като се оказа,че на мястото,където трябва да показваме стопаджийските си умения е изградена звукова стена,каквато често се изгражда,ако магистралата минава през или близо до града. Имаше възможност да се стопира малко по-рано,но на това място се включва колите отдясно и беше почти невъзможно някой да отбие. Колебаехме се как да реагираме и се наложи да се върна 250 метра назад,където има бензиностанция OMV,на която решихме да стопираме,поне с идеята някой да ни качи на магистралата. Върнах се,тъй като Вики беше останала за да не мъкнем напразно багажа,в случай,че се окаже,че няма по-добро място.

                Опитите ни бяха доста активни,тъй като сравнително скоро се стъмваше. Нямахме информация къде да прекараме нощта в Будапеща,а освен подозирахме,че трафикът на тази бензиностанция,който и без това не беше особено активен скоро може би съвсем ще изчезне. Налагаше се бързо да открием кола и опитите ни за това се оказа сполучливи само след 10 минутки. Мъж на около 40 години се съгласи да ни качи на магистралата до първата бензиностанция,която беше на около 20 километра. Докато пътувахме стана на въпрос за традициите на стопаджийството в страната му и той разказа,че до преди 30-ина години се е считало за нормално,интересно и вълнуващо,но постепенно хората са загубили навика и в момента определено Унгария е трудна дестинация за стопаджийството.След 10-ина минутки слязохме в далеч по-добро настроение. Бяхме съумяли да се върнем отново на главния път,което ни даваше огромни шансове да открием кола. Това,обаче щеше да се случи утре. Бяхме ужасно уморени,очите ми бяха толкова щастливи,когато свалих лещите си,макар да им бяха нужни няколко часа за да се успокоят напълно.

           Никога не съм вярвал,че се чувства толкова щастлива на някоя бензиностанция,но тази огромна и постоянно пълна такава ми доказа,че и това е възможно. На сутринта шяхме да имаме сериозни възможности да се придвижим към вкъщи.


 Вече усещахме как усещането,че се прибираме у дома се усилваше все повече и повече... Беше приятно... 

сряда, 18 юли 2012 г.

Отново Залцбург,отново трудности,отново балканско решение


         Събудихме се в страхотно настроение и радостни,че този път нямаше нито дъжд,нито гръмотевици,нито огромни локви из целия къмпинг. Определено бяхме улучили точния момент да се върнем в Мюнхен. Въздухът беше лек и свеж,а слънцето грееше,показвайки потенциал за развитие на сериозна жега по-късно през деня.

         Регистрирайки се на рецепцията се заговорихме с мъжа,който попълваше данните ни и се оказа,че вчера е била първата вечер от седмица насам,в която не е валяло. През последните 7 денонощия е имало дъжд абсолютно всеки ден. Късметът този път ни беше покрил. Честно казано не ми се мисли какво щеше да ни се случи и какво влияние щеше да ни окаже,ако при първия ни престой,след огромния порой,дъждът бе продължил да се излива от небето още цяла седмица. Пораженията бяха сериозни само след 12-13 часа порой,а не ми се мисли,ако дъждът се беше настанил за няколко дни.

          Този път престоят ни в Мюнхен щеше да е далеч по-кратък. Идеята ни беше да се насладим още веднъж на мюнхенската бира,наденички,пържени картофи и сладко-горчивата баварска горчица,да напазаруваме повечето от нещата,от които ще имаме нужда до края на пътуването и да отпочинем няколко часа,разхождайки се в страхотния Hellabrunn Tie Park. Колебаехме се дали да прекараме още една нощ в къмпинга,но решихме,че е по-добре да продължим пътуването си,тъй като малко или много датата,до която бяхме решили,че ще се приберем наближаваше.

          Успяхме да открием почти всичко,което бяхме замислили в един от близките супермаркети. Хапнахме вкусния си обяд и се насочихме към станцията на една от линиите на метрото,което щеше да от отведе близо до края на града,където вече знаехме има доста удобно място за стопиране. Немската магистрала А8 практически започва директно от града и е продължително на Розенхаймер Щрасе.

         Колебаехме се какво да напишем на табелата си. Единият вариант беше Залцбург,но ни се искаше този път да свием няколко километра по-рано и да напуснем Австрия през Вилах за да не се налага да минаваме през Виена и съответно Будапеща,а директно да се приберем през Словения и Хърватска. Решихме да си изберем някое градче от картата,което съвпада с нашата посока и незнайно защо се спряхме на Holzkirchen. Неособено голям град с около 15-16 хиляди души население,но определено ни спечели с името си.

         Като че ли написване на табелата Holzkirchen ни отне повече време,отколкото самото чакане на кола. Не се наложи да чакаме и 10-ина минутки,когато една един сравнително малък опел отби на 20-ина метра от нас. От страната на шофьора излезе усмихната,чернокоса жена,която,освен немски,очевидно знаеше доста добре и английски,тъй като веднага след като видя,че не сме германци смени на английски. Беше в нашата посока,а лъчезарната и усмивка и веселост нямаше как да не ни убеди да пътуваме с нея. А и допълнихме още един елемент от пътешествието ни- за първи път ни качваше сама жена = ) .

       Едно от първите неща,за които се заговорихме беше изненадата и,че някой изобщо първо е чувал за Holzkirchen и второ - решил е да стопира именно дотам. Обяснихме й,че всъщност за първи път разбрахме за съществуването на градчето преди около 15-на минутки,разглеждайки картата на Бавария. Мисля си,че спря за да ни качи единствено,защото видя малкото си градче,изписано върху стопаджийската ни тетрадка,пълна с всякакви градове,села и паланки. Сигурен съм,че ще да ни подмине,ако се бяхме спрели на което и да е друго градче в местността, Беше забавна,усмихната и се вълнуваше от доста неща. Работеше към козметична агенция,но самата тя явно използваше съвсем малко грим,а и не звучеше дълбоко развълнувана от честото използване на козметика и подобни продукти,ставайки явно свидетел на неособено добрите резултати,които дават подобни химии в дългосрочен план.

        Налагаше се съвместното ни пътуване да е кратичко,но си го бяхме заслужили с избора си на табелка. Следващата ни спирка трябваше да бъде Филах, Градът се намира в Южна Австрия и бяхме решили именно през него да влезем в Словения. Нямахме особено голямо желание,тоест никакво да посещаваме пак Залцбург ,тъй като първо можеше да се окаже в неприятния капан на лошото място за стопиране и второ може би щеше да ни се наложи да пътуваме през Виена и Будапеща,което щеше едновременно и да ни забави,а и да направим вероятно по-трудно прибирането ни.
       Стопирайки на бензиностанцията преди Холцкирхен нямаше как да изберем кола,която да се е насочила в нашата посока по простата причина,че всички автомобили бяха в нея. Важното беше да търсим отбивката на пътя за Филах след като стигнем Австрия.

        Чакането ни не беше нито дълго,нито неприятно. Изпихме по кафе,хапнахме и скоро вече пътувахме към Остеррайх. Намирахме се отново в женска кола,което може би трябваше да означава,че днес ще бъде дамският ден в пътешествието ни. По време на цялото пътуването до сега не ни беше качвала жена,а сега в рамките на 1 час се случи на два пъти. Беше момиче на 26-27 с огромна енергия,положителни емоции и несломима вяра в красивото бъдеще. Учеше микробиология и всички,свързано с темата беше мания,граничеща до лудост. Разказваше ни за лекциите и работата си с такъв ентусиазъм,привлекателност и усмивка,сякаш не търси бактерии,бацили и гъбички из животински и хорски секрети,а е параден парашутист към армията от Умпа-Лумповци на Уили Уоанка. Независимо от факта,че беше доста разсеяна и донякъде я вееше вятърът на бял кон съм сигурен,че е и ще бъде страхотен професионалист,който ще успее в областта си. С толкова много енергия,желание и любов спрямо специалността ти,просто няма как да не се случат нещата по задоволителен начин. Разпитваше ни за  всичко,което и хрумна- за нашите курсове,за България,за живота тук,за българите,за езика,обичаите,нравите,за нас самите и за какво ли още не. Пътуването ни с нея беше един прекрасен стоп,който въпреки последвалия проблем си остана в топ 10 на всички времена. Проблем,затруднения? Директно казано- улисана в разговора ни,момичето пропусна разклона за Филах и се оказахме на пътя,който бавно и сигурно щеше да ни заведе в Залцбург. Ситуацията все още не беше фатална,независимо,че щеше да се наложи да се връщаме към една от най-трудните ни дестинации до момента. Залцбург има огромно кръгово в края на града,което щеше да ни даде евентуална възможност оттам да хванем магистралата за Филах. Идея,от която все още не се бяхме отказали,въпреки ясните сигнали на съдбата,че няма да се случи,както сме я замислили.

        Максимума,което можеше да направи момичето към момента беше,стигайки Залцбург да ни остави в края на града. За радост знаеше как да стигне до него. Естествено дори не й споменахме за Филах,тъй като нито аз,нито Вики имахме някакво желание да разваляме страхотно ни пътуване до момента с някакви си грешка,която момичето беше направило неволно.

        В крайна сметка ситуацията към момента беше следната- намирахме се в Залцбург,скоро щеше да започне да се стъмва,мястото беше е крайно неудобно и трафикът не кой знае колко активен. Вярно е,че не всичко беше розово и може би не трябваше да се озоваваме тук,но  като че ли за първи път се изнервих от началото на пътуването досега. Естествено като всяка подобна емоции,беше напълно безсмислено и след време не само,че съжалявах,а дори ми се струваше безкрайно смешно.

          Времето минаваше,колите не спираха,а пешеходният светофар,който работеше само след натискане изобщо не работеше за нашата кауза. Единственият изход беше да стопираме близо до автобусната спирка,а от време на време да си позволяваме да натискаме светофара,което щеше да увеличи шансовете ни някой да ни взе,тъй като така или иначе вече е спрял. Следващите 15-ина минутки не бяха особено плодотворни,дори си бяха трагични. Шансовете ни за кола изглеждаше ужасяващо малки към момента,но така или иначе нямахме друг изход,освен да упорстваме напук на вероятностите, илюзорните изгледи за успех и собствения ни яд. По време на едно от отчаяните ни стартирания на светофара,колата,която спря първа се загледа в табелата на Villach и десният прозорец се свали. От малкия джип се подаде глава на мъж на около 40-те с прическа на италиански футболист /не много дълга,черна и зализа назад коса/,който ни каза на немски с не много немски акцент,че пътува за Виена и ако искаме ще ни качи. За по-малко от секунда преценихме шансовете си,именно оттук да хванем кола за Филах,особено след скорошното падане на вечерната тъмнина,умората ни и трудностите на нощния стоп. Важното беше да се преместим от това 'прокълнато' за нас място и неособено големият черен джип се оказа нашето превозно средство.

      Мъжът,който ни хареса и сподели пътуването си с нас с цената на позадрана в бордюра предна дясна гума се оказа босненец. В Австрия щастието си търсят страшно много сърби,босненци,черногорци... Когато бил на 17-18 баща му успял да го изпрати/ явно човекът е имал връзки в определени среди или кръгове/ да учи в Австрия и така избегнал наборната служба и загубата на няколко ценни години в Сараево. Желаейки явно да наследи професията на майка си,завършил дентална медицина във Виена,преминал стажове,започнал своя практика и като че ли без да ги почувства осезаемо годините се завъртяли и към днешна дата не се беше връщала у дома повече от 20 години. Ясно е,че не го грозеше вече нито опасността от войната,нито от принуждаване да отбие службата си,нито смръщените погледи на съгражданите си,но въпреки това като че ли нямаше и никакво желание да стъпи отново в Босна. Беше горд,че е финансово успял,че е станал 'човек' и то 'на Запад' и дори да звучи по-силно,отколкото е в действителност си мисля,че се срамуваше,че е от Босна или по-скоро беше щастлив от втората половина от дните си дотук. Би бил още по-доволен и благодарен на съдбата,ако директно се беше родил в тази страна. Изтокът и Балканите не само не го привличаха,а събуждаха по-силна емоция в него.

         Не знам дали поради горните особености на житейския му път,но единственият език,който говореше,освен родния си беше немски. Не се и съмнявам,че той е бил на перфектно ниво,но нашето с Вики далеч не беше такова и разговорът беше подчинен на общия балкански език,което затрудняваше,имайки предвид,че босненският се разлива чувствително от сръбския.
   
          Бяхме решили в никакъв случай да не влизаме във Виена,а да останем директно на магистралата към Будапеща. Новата ни цел се наричаше Сегед. Следващите часове щяха да покажат дали този път ще съумеем да достигнем желаното място.

          Босненско-австрийският хирург-стоматолог ни остави на последната бензиностанция преди Виена.

 Часът беше около три,нощта тъмна,поради липсата на луна,а звездите....звездите бяха незабравими. 

четвъртък, 12 юли 2012 г.

Как да стигнем изходите на Габрово?

   
        Габрово се намира в централната част на страната,а само на няколко километра от центъра на града се намира областта Узана,която е географският център на България. Славата на Габрово е в шегите,вицовете и местния специфичен хумор.

Изход за София 

Имайки предвид къде се намира изхода за София най-удачно ще е да стигнете до него пеша. Трябва да вървите по бул.Стефан Караджа. В един момент ще стигнете Автогарата. Нужно е да продължите в същата посока още около 500-600 метра,докато стигнете бензиностанция Петрол,където има спокойно и удобно място за стопиране. От този изход може да стопирате за Севлиево и София.



Изход за Южна България и връх Шипка

         За да стигнете до разклона за Шипка е нужно да се качите на автобус 1,7 или 10. Самата спирка се казва ''Разклон за вр. Шипка", но ако се притеснявате,че може да я пропуснете попитайте шофьора или някой от пътниците кога да слезете. Веднага след разклона има удобно място,където бихте могли да стопирате.

Изход за Велико Търново

 Ако искате да пътувате към Велико Търново използвайте тролеи с номера 33 или 34. Тъй като и двата тролеи обслужват доста спирки най-добре попитайте къде точно да слезете за разклона за Търново.


ТРАНСПОРТНА СХЕМА НА ГРАДСКИЯ ТРАНСПОРТ В ГАБРОВО---> 
                                   http://gabrovo.bg/files/map-last-color-NEW.pdf

Отново на баварска земя или стрелката, която никога няма да забравим




           Баварската столица се намираше само на около 250 километра и изгледите ни да нощуваме в къмпинга в Мюнхен още тази нощ бяха особено добри. Часът беше около седем вечерта,времето приятно,а бензиностанцията,на която щяхме да стопираме беше непрестанно заливана от трафик,тоест най-вероятно чакането ни тук нямаше да е особено дълго. Е, тогава не виждахме нещата под толкова прекрасна призма,но щастието все още ни владееше достатъчно силно,че да не се съмняваме,че ще стигнем целта си бързо и успешно.

           Именно на тази бензиностанция за пореден път се убедих,че много от шегите и представите,свързани с германците и техните коли са абсолютна истина. За немците кола е не просто вещ или удобен начин за придвижване,а същински член на семейството. За нея се полагат страхотни грижи и перото,което заема от семейния бюджет е близо до това на хората във фамилията. Забелязах как наконтени момичета и жени на около 27-28 години,обути с високи токчета слизат от колите си и сами си почистват стъклата,капака на колата,сипват си бензин,а някои даже си напомпват и гумите. Възможно е да станеш свидетел на ситуация,в която мъж на 35-40 години,висок към 1.90 плаче за чукнатото си Ауди,сякаш е на 9 и са му откраднали най-любимото камионче. В тези емоции не съществува и грам поза или неискреност,напротив- любовта към механиката,движението и автомобилната индустрия като цяло е огромна.

              Един от първите феномени,по които бихте могли да разберете,че вече сте във Франция и сте оставили Германия зад гърба си е именно трафикът и автомобилите в него. Ако типичната германска кола е перфектно поддържан,чист,лъскав и без нито една драскотина Мерцедес,то из Франция без да ви се налага да се оглеждате кой знае колко ще виждате поударени или поизлющени тук-там малки,практични и удобни Рена и Пежа с нисък разход на гориво и пестеливи показатели. Няма нито една друга държава,в която толкова явно да си личи любовта към колите,скоростта и удоволствието от шофирането. Страхотните коли,перфектните и огромни магистрали,липсата на лимит на немските аутобани са само част от доказателствата за истинността на тази легенда.  От тези предимства се възползват и австрийските богаташи с мощни коли,които всяка събота и неделя пътуват до Германия за да могат на воля и без страх от проблеми с полицията да шофират със скорост доста над позволената в Австрия.
   
             Срещнахме стопаджия от Майнц,който се прибираше у дома след дълго пътуване до Барселона и Валенсия. Беше приключенствал около месец като половината от това време прекарал в каталунската столица. Изглеждаше доста уморен и сякаш беше привършил почти всички запази от храна,пари и сили. Предложихме му храна,казвайки му ''Do you have enough food,because if you don't we can give you''.  Не знам как точно се случи,но явно беше чул само първата половина от изречението първоначално и се шокира,питайки с доста силен глас : FOOD?! For you?! Ние се усмихнахме и му обяснихме,че не само,че не искаме храна от него,а всъщност му предлагаме,понеже изглежда в неособено добро състояние. Отговори ни,че все пак е сравнително близо до вкъщи и,че запасите,които има ще му стигнат по пътя към дома. След 5-6 минутки се заговори с някакъв мъж на около 30 със страхотна спортна кола и се оказа,че и той е в същата посока и ще го откара директно вкъщи. Сбогувахме се с усмивка и се пожелахме взаимно късмет. Момчето все още изглеждаше като ударено с мокър парцал и съм сигурен,че след като  е хапнал топла и вкусна храна,поспал е няколко часа сериозно се е посмял на реакцията си,която подсказваше по-скоро някакво наше тайно и пъклено желание да
го оберем под мантията на нощта след няколко часа,а не че му предлагаме да хапне нещо от нас .
             В следващите 20-ина минути бяхме заети главно,за съжаление,не със стопиране,а с опити да разкараме един мургав и особено шишкавичък румънски тираджия с червен,поостарял потник. Въпросният чичко непрестанно ни офертираше да пътуваме с него и се опитваше да ни убеди със знаци и абсурден английски,че сме му много симпатични и държи да ни качи. Естествено от наша страна подобно желание така и не изплува на повърхността и полагахме огромни усилия да му разясним ситуацията,а именно,че няма да пътуваме с него. Пробвахме се на английски,френски,испано-италиански,но той упорито демонстрираше,че не ни разбира. В началото му казахме,че не пътуваме  с тирове,тъй като ще ни отнеме ужасно много време,а освен това сме двама и то с огромни раници,тоест нямаше да не особено удобно в кабинката на камиона. Чисто и просто не искахме да го обидим,казвайки му директно,че няма да се качим при него,дори да се наложи да нощуваме на бензиностанцията и да изчакаме утрото. Той,обаче беше страшно нахален и не се отказваше никак лесно. В един момент просто му казахме с доста по-висок тон,че не искаме и няма да се качим,а той каза ''Ок,Ок'' и се отдалечи на около 30-ина метра,като продължаваше да ни следи с малките си скрити в дебелина очички. Радостното бе,че поне ни остави на мира и можехме,освен да стопираме, да се надяваме и,че някой ще ни качи,което просто нямаше как да се случи,докато се навърташе около нас.

            След 10 минутки към нас се присъедини едно момиче,което сама беше пропътувала разстоянието от малко селце близо до Мюнхен до Лисабон. Беше германка и страхотен чудак- адски пряма,отворена и разговорлива. Бързо намерихме общ език и дори не се мислехме за последиците от факта,че сме трима и може да имаме някои трудности,докато ни качат. Всъщност се оказа точно обратното. Решихме да използваме нашата усмихната табела,а Лена,както се казваше момичето отиде до тоалетната. Докато тя беше там,румънският тираджия зорко следеше движенията ни и определено бяхме радостни,че се намираме на толкова оживена бензиностанция и все още е ден. Не бих имал никакво желание да го срещна на друго място и в друго време. Лена се позабави 5-6 минутки,а през това време един симпатичен мъж с очила ни попита дали сме за Мюнхен и,че ако сме двамата може да ни качи,тъй като и той е към града. Беше супер,че открихме директен транспорт,но му обяснихме,че сме срещнали едно момиче на паркинга,също стопаджийка,която е в нашата посока и,че практически сме трима с големи чанти,които заемаха място за към още два души : D .  Щеше да е адски кофти да я изоставим по подобен начин по няколко причина. Първо,защото беше гадно от чиста човешка и стопаджийска гледна точка,второ,защото колата,с която пътуваше мъжът може би имаше възможност да ни побере,трето,защото изглеждаше симпатяга и не виждам защо трябваше да затрудняваме пътя й към дома,вместо да и помогне и на четвърто,нещо много важно - тираджиятаот Румъния все още беше там и съм сигурен,че ако бяхме тръгнали само двамата с Вики,той щеше да налази момичето с изнервящото си нахалство и напоритост,а независимо,че очевидно беше оправна и можеше да се оправя в различни ситуации,надали щеше да се чувства кой знае колко комфортно с подобен досадни на гърба. Лена се върна след малко и определено се зарадва,че сме открили кола. Държеше,ако няма възможност да ни качат и тримата,ние да тръгнем,а тя да изчака следващата възможност. Двамата с Вики съвсем не бяхме съгласни на плана й =)  Въпросът сега беше щеше ли да има място за всички и всичко. Оказа се,че багажникът на Форда с мюнхенска регистрация е буквално огромен и без особени затруднения глътна и трите 80-литрови раници.

           През следващите около 90 минути изживяхме нещо,което не мисля,че скоро отново ще ни се случи. Както,вероятно знаете в много от участъците на аутобаните в Германия няма горна граница на скоростта. Колкото решиш,с толкова караш. Държава е изпълнила своя ангажимент,поддържайки широки и просторни магистрали с перфектно качество и полицаите през няколко километра по протежението на магистралата.
          Още в мига,в който потеглихме ни стана ясно,че ще стигнем Мюнхен особено бързо. Скоростта рядко падаше под 200 километра,а същевременно разговорът вървеше страшно приятно. Невероятно е устройството на движение в Германия,скоростта е невероятно в сравнение с почти всички други страни,но самата система е изпипана толкова високо ниво,че инциденти се случват далеч по-рядко от държави с силно рестриктивни закони. Буквално летяхме  по аутобана и в един момент,до толкова се изкривява реалността,че когато колата се движи със 140 ти се струва сякаш пътуваш градско.
          Стрелката на скоростомера показа 265 километра в час и този миг се запечата,като един от онези редки моменти в живота ни,за които си сигурен,че никога до края на дните си няма да го за забравиш и усещането,което те е споходило.
   
           Логично след рекордно кратко време се намирахме в Мюнхен и за наша радост човекът минаваше по булевард,близо до къмпинга и нямаше против да ни остави директно там. Разбрахме се с него и Лена,че вместо да и се налага по тъмно да стопира до вкъщи,той ще хвърли до селцето й,което се намираше на около 15-на километра южно от баварската столица.

          С  усмивка влязохме в любимия си къмпинг. Рецепцията отново беше затворена и и този път щеше да се наложи да се регистрираме на сутринта. Това,разбира се нямаше значение. Бяхме преместили пионката си в играта с още едно поле в посока вкъщи и вече се намирахме на по-малко от 1500 километра от София.


        Деляха ни само 4 държави от България,а усещахме,че все още имаме толкова силно желание  да приключенстваме,пътуваме,срещаме цветни и  различни хора и емоции.... За първи път усетихме,че всичко това ще ни липсва ужасно много след като се приберем....

петък, 6 юли 2012 г.

Информация за изходите на Севлиево,Павликени и Хисаря



        Тъй като и трите градче са сравнително малки реших да ги обединя в една статия,в която да се спомене най-важното,в случай,че имате идея те да бъдат част от маршрута и приключенията ви в даден момент.


Севлиево - изход за Велико Търново

         Ако се намирате в центъра на града,значи сте изпълнили 50 % от нужните задачи,а ако се намирате в някоя друга част,то е нужно да стигнете до Статуята на Свободата,известна и като жената с тромпета. Тръгнете по улицата зад статуята и вървете приблизително километър. Ще видите старият мост,който ще се намира от лявата ви страна. В последствие продължете докато стигнете самата магистрала. Наблизо има малко магазинче и удобно за отбиване място.  Искрено казано шансът да откриете кола директно за София е изключително малък.

 ВНИМАНИЕ! Самият аз имам опит с града,а и много други стопаджии - българи и чужденци са сигнализирали,че самата идея за стопиране там не е особено добра и може да се наложи сериозно чакане,което да наруши плановете и графика ви. По принцип стопаджийството в серверната част на България,с изключение на Варна е на не особено развито ниво,в сравнение с територията южно от Стара Планина.


Статуята на Свободата, Севлиево.


Хисаря - изход за Пловдив и Карлово

             Хисаря е малко градче,намиращо се на около 40 километра северно от Пловдив. Градът почти изцяло е заобиколен от стара римска стена от времето,когато Хисаря гордо се е наричал Диоклецианопол. Южната и Западната порта на античния град са относително добре запазени. Определено,въпреки че днес Хисаря не привлича обществото внимание със своята съдба,е град,който заслужава да бъде посветен,докосвайки се до някогашната му слава...

            За да напуснете Хисаря в тази посока,практически има два варианта. Първият е просто да ходите,докато стигнете края на града,където има възможност за махане. Важно е да имате предвид,че колата,която ви спре трябва да пътува до Карлово или най-малкото до Баня,но на второто се съгласете в краен случай. В противен случай има риск да се окажете заклещени между нищото и неговото отражение,чакайки сериозна цифра време.

               Втората опция не е особено препоръчителна,тъй като трафикът е оскъден и непостоянен. Пътят е през Калояново и най-вероятно превозните средства,които ще срещнете ще бъдат придвижвани от 1 или 2 конски сили,може и магарешки такива. Стигнете до Баня и се прехвърлете на главния път/ N:64/,водещ южно към Пловдив,в случай,че изберете този маршрут


Павликени - изход за Велико Търново,Севлиево,София

              От центъра на града започват няколко улици,тъй че погледнете дал сте тръгнали именно по тази,която търсите.  Нужна ви е улицата,водеща на юг '' Атанас Хаджиславчев''. Може да стопирате около моста,който ще се разкрие пред вас в края на улицата. На около 500 метра се намира завой,водещ към главния път София- Варна. Самият той се намира на около 20-ина километра,а веднъж стигнете ли дотам,имате перфектни възможности към всеки град,до който искате да стигнете

            Ако тръгвате от София с идея да посетите Павликени,най-удачно е да използвате пътя през Плевен,поради сериозния трафик по него. Важно е да не пропуснете отбивката за Левски,където трябва да слезете да стопирате за крайната ви дестинация.