Дълъг и изморителен австро-унгарски преход

     

          Само няколко завъртания на стрелката по-рано плановете ни бяха съвсем други от ситуацията и развитието и. Искахме да сме във Филах,пътувайки към вкъщи през Словения,а се намирахме само на няколко километра от Виена. Оттук плановете ни бяха да продължим пътя си до Будапеща,откъде да тръгнем към Татабаня,Сегет,Сърбия и вкъщи =)

           Бензиностанцията, на която бяхме спрели беше сравнително голяма и практически мястото беше разделено на две различни бензиностанции,разстоянието между,които беше някъде около 50 метра. За съжаление към момента трафикът не впечатляваше по никакъв начин и след близо половин час,през който спряха единствено две коли,решихме,че е абсолютно безсмислено да продължаваме с опитите си. Купихме си кафе и в сладки приказки зачакахме утрото и нашествието на коли.

         Когато стопирам съществува само един период от денонощието,който наистина не понасям. Обедната жега,вечерният хлад или тъмната нощ не ми пречат и свиквам с тях бързо,но периодът между 6 и 8 сутринта е убийствен. Утрото е настъпило,слънцето все по-смело се показва пред света,а ти си пълен с енергия,ентусиазъм и желание за пътувания,разговори,стопиране и срещи с нови интересни хора. Е,да,ама такива хич не се мяркат. Към този час колите са дефицит за разлика от стопаджийската ти жажда.

          Този ден не правеше изключение. Готовността ни да стопираме беше сериозно изпреварила идеята на хората,когато точно да пътуват и почиват. Около 9 започна осезаемо да се забелязва съживяването на бензиностанцията и с нея надеждата ни най-накрая да продължим пътуването си отново разцъфна. След час трафикът беше вече нормален и почти не оставахме без работа. За съжаление първият час тя не беше особено ползотворна и резултатът не беше налице. Чак около 11 и половина успяхме да открием транспорт. Реално целта ни-минимум беше да стигнем до другата страна на града,откъдето спокойно щяхме да използване и целия трафик,излизащ от града. Момче на около 26-7 години със страхотни сини очи,очевидно местен и нямаш никакво понятие от английски сам ни предложи на немски да ни качи в камиончето си. Бяха ни нужни поне 5 минути,докато успеем да се разберем,сочейки различни неща по картата и жестикулирайки по всякакви начини,докато успеем да се разберем и се окаже,че наистина би могъл да ни помогне много. Честно казано не бяхме на 100% уверени,че няма да се окажем,извън главния път,което да ни донесе безброй главоболия,но въпреки всичко се доверихме на интуицията си.  Щеше да е още по-готино,ако можехме и да се разбираме по някакъв начин,но за пореден път се случваше да попадаме в ситуация,в която незнанието на немски ни спъва. Така или иначе пътуването беше съвсем кратко и след 15-ина минутки вече се намирахме,отново много близо до Виена,но от другата и страна,която към момента беше далеч,далеч по-удобно за нас. Не мога да обясня защо или каква е причина,но несъмнено момчето-австриец-работник е един от хората,които най-ясно мога да визуализирам в съзнанието си година по-късно.

           Новото място,на което се намирахме беше далеч по-задоволително и удобно. Бензиностанцията беше широка,доста натоварена и най-важното- поемаше целият трафик наведнъж и нямаше да ни се налага да се местим постоянно от една на друга,както по-рано,търсейки тази с повече коли.
           Запознахме се с две момичета от Словакия,които бяха пътували до Загреб и се прибираха към вкъщи. Разказвахме си историите,къде сме били,откъде сме,накъде отиваме,кои сме и т.н. и т.н. Бяха готини и определено се ентусиазираха още повече за някое по-дълго пътешествие.

             Идеята беше да ги качат преди нас,а пък ние да ги изчакаме. Честно казано забелязвам колко много стопаджии не спазват това златно стопаджийски правило. Когато пристигнеш на една бензиностанция и преди теб има стопаджии е редно да ги изчакаш да си намерят кола,вместо да започнете едно отвратително надпреварване и тичане по колонките. Правилото е препоръчително,ако не сте в една посока и задължително,ако маршрутите ви съвпадат.

             Не се наложи да чакаме кой знае колко дълго-нито двете стопаджийките,нито за кола.
Решихме да напишем Tatabanya на табелата си първо,защото беше сериозна стъпка по магистралата и второ -името на града ни спечели моментално. След 10-ина минутки към нас се приближи мъж на около 30,който явно беше забелязал табелката ни и ни попита дали сме  към Татабаня.  Оказа се,че е унгарец,който от няколко години живее в Швейцария,но му се налага да пътува до родината си няколко пъти в годината по работа. В този случай се прибираше просто за да види семейството си,което живееше в Татабаня. Интересуваше се доста от политика и икономика и разговорът ни се въртеше основно,около тези теми. Стана дума за винетната система в Унгария и логичната й реформа ( до преди няколко години в Унгария се продаваха винетки единствено за шест месеца и и една година ),за строежа на магистрали и ползата от таксите. Говорихме си за проблемите на унгарците,които преди години следваха държавната политика възможно най-много заеми да се теглят в швейцарски франкове. В последствие настъпи до болка повтаряната и обсъждана финансова криза и пазарите прегърнаха валутата на Швейцария. Цената на швейцарския фрак се вдигна сериозна а с това логично и задлъжнялостта на мнозинството от унгарците. Най-просто обяснено-ако сте изтеглили заем на стойност 100 000 франк с курс към еврото 0.5,то вашият реален заем по главницата е 50 000 евро,а при сегашните обменни курсове вече дължите около 90 000 евро. Само заради ситуацията на пазарите дължите на банката почти двойно повече пари,отколкото сте изтеглили!

              Пътувахме заедно около 160-170 километра,когато се наложи той да свие към града на семейството си. Слязохме на последната бензиностанция преди Татабаня и продължихме да стопираме в посока Будапеща. малко по-късно баща и син ни хвърлиха до последната бензиностанция преди града,но за съжаление не говореха нито английски,нито някакъв друг език,освен унгарски. Престоят ни в колата беше мълчалив и не особено запомнящ се. След половин час се намирахме вече на няколко километра от Будапеща,с идеята до края на деня да сме извън Унгария.

              На тази бензиностанция се наложи да си почакаме. Тук е мястото да се спомене,че ако стопирате в Унгария,е от особено важност да не спирате на бензиностанциите MOL,които са доста по-слабо посещавани и ненатоварени за сметка на по-известните като Шел,Омв и т.н. Двамата с Вики,обаче все още не знаехме тази особеност на страната и спирахме на всяка бензиностанция,независимо каква е. А и честно казано не е лесно да знаеш къде да спреш,имайки предвид,че в картите на страните бензиностанциите са отбелязани само със знак за колонка,а не и с информация каква е.

                Прекарахме около два часа тук. Колите бяха малко,отворените към комуникация хора бяха още по-малко и сумарно възможностите ни не бяха особено много. След близо два часа и половина Вики се заговори с една жена,която се оказа,че е от Будапеща и няма проблем да ни прехвърли от другата страна на на столицата. Нещо,което несъмнено би ни било от огромна полза,отново поради фактът,че ще можем да използваме целият трафик,излизащ от Будапеща.
Съгласихме се. Беше забавна и готина,но нямахме идея,че качването ни при нея щеше сериозно да затрудни пътуването ни и щеше да го забави с няколко часа. Както си бъбрихме изведнъж се оказа,че тя е влязла в Будапеща и буквално не знаеше как да ни остави от другата страна. Беше пътувала само и единствено в обратната посока и си няма и на представа как се стига до изхода през града. Идеята й е била да продължи по магистрала и в последствие да мине на близката детелина,но в приказки се беше разсеяла. За капак на всичко самата тя бързаше ужасно много и въпреки всичките и извинения и неудобството,което изпита се налагаше да ни свали в самата Будапеща,откъде ние сами с помощта на градския транспорт трябваше да намерим изхода на града.

                Не си спомням по каква причина и каква е била идеята,която ме е мотивирала да го направя,но за огромна наша радост бях принтирал изходите на Будапеща. Положението не беше толкова отчайващо,но лещите ми вече сериозно сдаваха багажа след толкова дълго носене и беше хубаво възможно най-скоро да ги сваля. Опитахме се да намерим станцията на метрото,която ни беше нужна,но за лош късмет хората,които питахме или не знаеха къде точно се намира или ни насочваха в друга посока. Явно трябваше да погледнем в интернет как стоят нещата,вместо да се лутаме така безцелно из града. Вики отиде да попита в един голям автомобилен център на близо. Там вече хората са били далеч по-усмихнати,услужливи и най-важното- в час. Вече знаехме къде трябва да хванем метрото,на коя станция да слезем,на кой автобус да се качим,в последствие и коя спирка е нашата.

     Проблемът беше,че нямахме никакви други пари,освен евро,а в Унгария се приема само националната валута. Търсихме обменно бюро,но не открихме такова. Банките бяха вече затворени. За съжаление щеше да се наложи за първи път от цялото пътуване да се возим в градския транспорт гратис и то в най-неподходящия момент- бяхме изключително уморени,лещите ми силно пареха очите,а и бяхме ужасно изнервени от факта,че изобщо ни се налагаше да търсим изхода на Будапеща.

     За наше щастие-метрото в унгарската столица е подобно на мюнхенското по отношение на валидацията на билетите,т.е входът е отворен,а хартийката се валидира на машинки в центъра на фоайето,водещо към перона. По всичко останало се различава и то чувствително. Смея да кажа,че софийското метро е на светлини години от това в Будапеща по отношение на състояние,чистото и поддържаност. Да,вярно е,че тук то е открито далеч преди българското,но (метрото в Унгария датира от края на 19 век и е второто по 'старост' в Европа след Лондонското) към момента ситуацията беше определено в полза на Метрополитен София.

               Наложи ни се да пътуваме 6 или 7 станции,след което трябваше да открием спирката на автобуса,който щеше да ни отведе към така желания изход на града. С доста помощ от две местни жени,които буквално дойдоха с нас до самата спирка успяхме да открием на кой точно автобус да се качим,тъй като там,където се намирахме се явяваше нещо като депо за автобуси или крайна спирка и трябваше да открием линията,от която се нуждаем сред повече от 40-50 автобуса.
           Пътуването ни гратис с него ни притесняваше повече,отколкото в метрото първо,защото несъмнено щеше да е по-дълго и второ,защото като цяло навсякъде контрольорите проверяват по-често наземния транспорт. Беше нужно да изминем около 15-16 спирки,което беше сериозно напрежение,а прибавяйки отличните ни познания по унгарски и липсата на особено силна вяра,че тукашните контрольори са много по-мили и вежливи,отколкото софийски положението не ставаше никак розово.     След доста дебнене и чудене кой точно от пътниците може би ще се окаже контрольор слязохме на спирката,която си бяхме записали. Оттам трябваше да продължим около 200 метра надолу и да открием подходящото място за стопиране. Такава беше информацията,която имахме от hitchwiki. Е,явно днес няколко неща трябваше да се объркат,тъй като се оказа,че на мястото,където трябва да показваме стопаджийските си умения е изградена звукова стена,каквато често се изгражда,ако магистралата минава през или близо до града. Имаше възможност да се стопира малко по-рано,но на това място се включва колите отдясно и беше почти невъзможно някой да отбие. Колебаехме се как да реагираме и се наложи да се върна 250 метра назад,където има бензиностанция OMV,на която решихме да стопираме,поне с идеята някой да ни качи на магистралата. Върнах се,тъй като Вики беше останала за да не мъкнем напразно багажа,в случай,че се окаже,че няма по-добро място.

                Опитите ни бяха доста активни,тъй като сравнително скоро се стъмваше. Нямахме информация къде да прекараме нощта в Будапеща,а освен подозирахме,че трафикът на тази бензиностанция,който и без това не беше особено активен скоро може би съвсем ще изчезне. Налагаше се бързо да открием кола и опитите ни за това се оказа сполучливи само след 10 минутки. Мъж на около 40 години се съгласи да ни качи на магистралата до първата бензиностанция,която беше на около 20 километра. Докато пътувахме стана на въпрос за традициите на стопаджийството в страната му и той разказа,че до преди 30-ина години се е считало за нормално,интересно и вълнуващо,но постепенно хората са загубили навика и в момента определено Унгария е трудна дестинация за стопаджийството.След 10-ина минутки слязохме в далеч по-добро настроение. Бяхме съумяли да се върнем отново на главния път,което ни даваше огромни шансове да открием кола. Това,обаче щеше да се случи утре. Бяхме ужасно уморени,очите ми бяха толкова щастливи,когато свалих лещите си,макар да им бяха нужни няколко часа за да се успокоят напълно.

           Никога не съм вярвал,че се чувства толкова щастлива на някоя бензиностанция,но тази огромна и постоянно пълна такава ми доказа,че и това е възможно. На сутринта шяхме да имаме сериозни възможности да се придвижим към вкъщи.

 Вече усещахме как усещането,че се прибираме у дома се усилваше все повече и повече... Беше приятно... 

Отново Залцбург,отново трудности,отново балканско решение

         Събудихме се в страхотно настроение и радостни,че този път нямаше нито дъжд,нито гръмотевици,нито огромни локви из целия къмпинг. Определено бяхме улучили точния момент да се върнем в Мюнхен. Въздухът беше лек и свеж,а слънцето грееше,показвайки потенциал за развитие на сериозна жега по-късно през деня.

         Регистрирайки се на рецепцията се заговорихме с мъжа,който попълваше данните ни и се оказа,че вчера е била първата вечер от седмица насам,в която не е валяло. През последните 7 денонощия е имало дъжд абсолютно всеки ден. Късметът този път ни беше покрил. Честно казано не ми се мисли какво щеше да ни се случи и какво влияние щеше да ни окаже,ако при първия ни престой,след огромния порой,дъждът бе продължил да се излива от небето още цяла седмица. Пораженията бяха сериозни само след 12-13 часа порой,а не ми се мисли,ако дъждът се беше настанил за няколко дни.

          Този път престоят ни в Мюнхен щеше да е далеч по-кратък. Идеята ни беше да се насладим още веднъж на мюнхенската бира,наденички,пържени картофи и сладко-горчивата баварска горчица,да напазаруваме повечето от нещата,от които ще имаме нужда до края на пътуването и да отпочинем няколко часа,разхождайки се в страхотния Hellabrunn Tie Park. Колебаехме се дали да прекараме още една нощ в къмпинга,но решихме,че е по-добре да продължим пътуването си,тъй като малко или много датата,до която бяхме решили,че ще се приберем наближаваше.

          Успяхме да открием почти всичко,което бяхме замислили в един от близките супермаркети. Хапнахме вкусния си обяд и се насочихме към станцията на една от линиите на метрото,което щеше да от отведе близо до края на града,където вече знаехме има доста удобно място за стопиране. Немската магистрала А8 практически започва директно от града и е продължително на Розенхаймер Щрасе.

         Колебаехме се какво да напишем на табелата си. Единият вариант беше Залцбург,но ни се искаше този път да свием няколко километра по-рано и да напуснем Австрия през Вилах за да не се налага да минаваме през Виена и съответно Будапеща,а директно да се приберем през Словения и Хърватска. Решихме да си изберем някое градче от картата,което съвпада с нашата посока и незнайно защо се спряхме на Holzkirchen. Неособено голям град с около 15-16 хиляди души население,но определено ни спечели с името си.

         Като че ли написване на табелата Holzkirchen ни отне повече време,отколкото самото чакане на кола. Не се наложи да чакаме и 10-ина минутки,когато една един сравнително малък опел отби на 20-ина метра от нас. От страната на шофьора излезе усмихната,чернокоса жена,която,освен немски,очевидно знаеше доста добре и английски,тъй като веднага след като видя,че не сме германци смени на английски. Беше в нашата посока,а лъчезарната и усмивка и веселост нямаше как да не ни убеди да пътуваме с нея. А и допълнихме още един елемент от пътешествието ни- за първи път ни качваше сама жена = ) .

       Едно от първите неща,за които се заговорихме беше изненадата и,че някой изобщо първо е чувал за Holzkirchen и второ - решил е да стопира именно дотам. Обяснихме й,че всъщност за първи път разбрахме за съществуването на градчето преди около 15-на минутки,разглеждайки картата на Бавария. Мисля си,че спря за да ни качи единствено,защото видя малкото си градче,изписано върху стопаджийската ни тетрадка,пълна с всякакви градове,села и паланки. Сигурен съм,че ще да ни подмине,ако се бяхме спрели на което и да е друго градче в местността, Беше забавна,усмихната и се вълнуваше от доста неща. Работеше към козметична агенция,но самата тя явно използваше съвсем малко грим,а и не звучеше дълбоко развълнувана от честото използване на козметика и подобни продукти,ставайки явно свидетел на неособено добрите резултати,които дават подобни химии в дългосрочен план.

        Налагаше се съвместното ни пътуване да е кратичко,но си го бяхме заслужили с избора си на табелка. Следващата ни спирка трябваше да бъде Филах, Градът се намира в Южна Австрия и бяхме решили именно през него да влезем в Словения. Нямахме особено голямо желание,тоест никакво да посещаваме пак Залцбург ,тъй като първо можеше да се окаже в неприятния капан на лошото място за стопиране и второ може би щеше да ни се наложи да пътуваме през Виена и Будапеща,което щеше едновременно и да ни забави,а и да направим вероятно по-трудно прибирането ни.
       Стопирайки на бензиностанцията преди Холцкирхен нямаше как да изберем кола,която да се е насочила в нашата посока по простата причина,че всички автомобили бяха в нея. Важното беше да търсим отбивката на пътя за Филах след като стигнем Австрия.

        Чакането ни не беше нито дълго,нито неприятно. Изпихме по кафе,хапнахме и скоро вече пътувахме към Остеррайх. Намирахме се отново в женска кола,което може би трябваше да означава,че днес ще бъде дамският ден в пътешествието ни. По време на цялото пътуването до сега не ни беше качвала жена,а сега в рамките на 1 час се случи на два пъти. Беше момиче на 26-27 с огромна енергия,положителни емоции и несломима вяра в красивото бъдеще. Учеше микробиология и всички,свързано с темата беше мания,граничеща до лудост. Разказваше ни за лекциите и работата си с такъв ентусиазъм,привлекателност и усмивка,сякаш не търси бактерии,бацили и гъбички из животински и хорски секрети,а е параден парашутист към армията от Умпа-Лумповци на Уили Уоанка. Независимо от факта,че беше доста разсеяна и донякъде я вееше вятърът на бял кон съм сигурен,че е и ще бъде страхотен професионалист,който ще успее в областта си. С толкова много енергия,желание и любов спрямо специалността ти,просто няма как да не се случат нещата по задоволителен начин. Разпитваше ни за  всичко,което и хрумна- за нашите курсове,за България,за живота тук,за българите,за езика,обичаите,нравите,за нас самите и за какво ли още не. Пътуването ни с нея беше един прекрасен стоп,който въпреки последвалия проблем си остана в топ 10 на всички времена. Проблем,затруднения? Директно казано- улисана в разговора ни,момичето пропусна разклона за Филах и се оказахме на пътя,който бавно и сигурно щеше да ни заведе в Залцбург. Ситуацията все още не беше фатална,независимо,че щеше да се наложи да се връщаме към една от най-трудните ни дестинации до момента. Залцбург има огромно кръгово в края на града,което щеше да ни даде евентуална възможност оттам да хванем магистралата за Филах. Идея,от която все още не се бяхме отказали,въпреки ясните сигнали на съдбата,че няма да се случи,както сме я замислили.

        Максимума,което можеше да направи момичето към момента беше,стигайки Залцбург да ни остави в края на града. За радост знаеше как да стигне до него. Естествено дори не й споменахме за Филах,тъй като нито аз,нито Вики имахме някакво желание да разваляме страхотно ни пътуване до момента с някакви си грешка,която момичето беше направило неволно.

        В крайна сметка ситуацията към момента беше следната- намирахме се в Залцбург,скоро щеше да започне да се стъмва,мястото беше е крайно неудобно и трафикът не кой знае колко активен. Вярно е,че не всичко беше розово и може би не трябваше да се озоваваме тук,но  като че ли за първи път се изнервих от началото на пътуването досега. Естествено като всяка подобна емоции,беше напълно безсмислено и след време не само,че съжалявах,а дори ми се струваше безкрайно смешно.

          Времето минаваше,колите не спираха,а пешеходният светофар,който работеше само след натискане изобщо не работеше за нашата кауза. Единственият изход беше да стопираме близо до автобусната спирка,а от време на време да си позволяваме да натискаме светофара,което щеше да увеличи шансовете ни някой да ни взе,тъй като така или иначе вече е спрял. Следващите 15-ина минутки не бяха особено плодотворни,дори си бяха трагични. Шансовете ни за кола изглеждаше ужасяващо малки към момента,но така или иначе нямахме друг изход,освен да упорстваме напук на вероятностите, илюзорните изгледи за успех и собствения ни яд. По време на едно от отчаяните ни стартирания на светофара,колата,която спря първа се загледа в табелата на Villach и десният прозорец се свали. От малкия джип се подаде глава на мъж на около 40-те с прическа на италиански футболист /не много дълга,черна и зализа назад коса/,който ни каза на немски с не много немски акцент,че пътува за Виена и ако искаме ще ни качи. За по-малко от секунда преценихме шансовете си,именно оттук да хванем кола за Филах,особено след скорошното падане на вечерната тъмнина,умората ни и трудностите на нощния стоп. Важното беше да се преместим от това 'прокълнато' за нас място и неособено големият черен джип се оказа нашето превозно средство.

      Мъжът,който ни хареса и сподели пътуването си с нас с цената на позадрана в бордюра предна дясна гума се оказа босненец. В Австрия щастието си търсят страшно много сърби,босненци,черногорци... Когато бил на 17-18 баща му успял да го изпрати/ явно човекът е имал връзки в определени среди или кръгове/ да учи в Австрия и така избегнал наборната служба и загубата на няколко ценни години в Сараево. Желаейки явно да наследи професията на майка си,завършил дентална медицина във Виена,преминал стажове,започнал своя практика и като че ли без да ги почувства осезаемо годините се завъртяли и към днешна дата не се беше връщала у дома повече от 20 години. Ясно е,че не го грозеше вече нито опасността от войната,нито от принуждаване да отбие службата си,нито смръщените погледи на съгражданите си,но въпреки това като че ли нямаше и никакво желание да стъпи отново в Босна. Беше горд,че е финансово успял,че е станал 'човек' и то 'на Запад' и дори да звучи по-силно,отколкото е в действителност си мисля,че се срамуваше,че е от Босна или по-скоро беше щастлив от втората половина от дните си дотук. Би бил още по-доволен и благодарен на съдбата,ако директно се беше родил в тази страна. Изтокът и Балканите не само не го привличаха,а събуждаха по-силна емоция в него.

         Не знам дали поради горните особености на житейския му път,но единственият език,който говореше,освен родния си беше немски. Не се и съмнявам,че той е бил на перфектно ниво,но нашето с Вики далеч не беше такова и разговорът беше подчинен на общия балкански език,което затрудняваше,имайки предвид,че босненският се разлива чувствително от сръбския.
   
          Бяхме решили в никакъв случай да не влизаме във Виена,а да останем директно на магистралата към Будапеща. Новата ни цел се наричаше Сегед. Следващите часове щяха да покажат дали този път ще съумеем да достигнем желаното място.

          Босненско-австрийският хирург-стоматолог ни остави на последната бензиностанция преди Виена.

 Часът беше около три,нощта тъмна,поради липсата на луна,а звездите....звездите бяха незабравими. 

Отново на баварска земя или стрелката, която никога няма да забравим

           Баварската столица се намираше само на около 250 километра и изгледите ни да нощуваме в къмпинга в Мюнхен още тази нощ бяха особено добри. Часът беше около седем вечерта,времето приятно,а бензиностанцията,на която щяхме да стопираме беше непрестанно заливана от трафик,тоест най-вероятно чакането ни тук нямаше да е особено дълго. Е, тогава не виждахме нещата под толкова прекрасна призма,но щастието все още ни владееше достатъчно силно,че да не се съмняваме,че ще стигнем целта си бързо и успешно.

           Именно на тази бензиностанция за пореден път се убедих,че много от шегите и представите,свързани с германците и техните коли са абсолютна истина. За немците кола е не просто вещ или удобен начин за придвижване,а същински член на семейството. За нея се полагат страхотни грижи и перото,което заема от семейния бюджет е близо до това на хората във фамилията. Забелязах как наконтени момичета и жени на около 27-28 години,обути с високи токчета слизат от колите си и сами си почистват стъклата,капака на колата,сипват си бензин,а някои даже си напомпват и гумите. Възможно е да станеш свидетел на ситуация,в която мъж на 35-40 години,висок към 1.90 плаче за чукнатото си Ауди,сякаш е на 9 и са му откраднали най-любимото камионче. В тези емоции не съществува и грам поза или неискреност,напротив- любовта към механиката,движението и автомобилната индустрия като цяло е огромна.

              Един от първите феномени,по които бихте могли да разберете,че вече сте във Франция и сте оставили Германия зад гърба си е именно трафикът и автомобилите в него. Ако типичната германска кола е перфектно поддържан,чист,лъскав и без нито една драскотина Мерцедес,то из Франция без да ви се налага да се оглеждате кой знае колко ще виждате поударени или поизлющени тук-там малки,практични и удобни Рена и Пежа с нисък разход на гориво и пестеливи показатели. Няма нито една друга държава,в която толкова явно да си личи любовта към колите,скоростта и удоволствието от шофирането. Страхотните коли,перфектните и огромни магистрали,липсата на лимит на немските аутобани са само част от доказателствата за истинността на тази легенда.  От тези предимства се възползват и австрийските богаташи с мощни коли,които всяка събота и неделя пътуват до Германия за да могат на воля и без страх от проблеми с полицията да шофират със скорост доста над позволената в Австрия.
   
             Срещнахме стопаджия от Майнц,който се прибираше у дома след дълго пътуване до Барселона и Валенсия. Беше приключенствал около месец като половината от това време прекарал в каталунската столица. Изглеждаше доста уморен и сякаш беше привършил почти всички запази от храна,пари и сили. Предложихме му храна,казвайки му ''Do you have enough food,because if you don't we can give you''.  Не знам как точно се случи,но явно беше чул само първата половина от изречението първоначално и се шокира,питайки с доста силен глас : FOOD?! For you?! Ние се усмихнахме и му обяснихме,че не само,че не искаме храна от него,а всъщност му предлагаме,понеже изглежда в неособено добро състояние. Отговори ни,че все пак е сравнително близо до вкъщи и,че запасите,които има ще му стигнат по пътя към дома. След 5-6 минутки се заговори с някакъв мъж на около 30 със страхотна спортна кола и се оказа,че и той е в същата посока и ще го откара директно вкъщи. Сбогувахме се с усмивка и се пожелахме взаимно късмет. Момчето все още изглеждаше като ударено с мокър парцал и съм сигурен,че след като  е хапнал топла и вкусна храна,поспал е няколко часа сериозно се е посмял на реакцията си,която подсказваше по-скоро някакво наше тайно и пъклено желание да
го оберем под мантията на нощта след няколко часа,а не че му предлагаме да хапне нещо от нас .
             В следващите 20-ина минути бяхме заети главно,за съжаление,не със стопиране,а с опити да разкараме един мургав и особено шишкавичък румънски тираджия с червен,поостарял потник. Въпросният чичко непрестанно ни офертираше да пътуваме с него и се опитваше да ни убеди със знаци и абсурден английски,че сме му много симпатични и държи да ни качи. Естествено от наша страна подобно желание така и не изплува на повърхността и полагахме огромни усилия да му разясним ситуацията,а именно,че няма да пътуваме с него. Пробвахме се на английски,френски,испано-италиански,но той упорито демонстрираше,че не ни разбира. В началото му казахме,че не пътуваме  с тирове,тъй като ще ни отнеме ужасно много време,а освен това сме двама и то с огромни раници,тоест нямаше да не особено удобно в кабинката на камиона. Чисто и просто не искахме да го обидим,казвайки му директно,че няма да се качим при него,дори да се наложи да нощуваме на бензиностанцията и да изчакаме утрото. Той,обаче беше страшно нахален и не се отказваше никак лесно. В един момент просто му казахме с доста по-висок тон,че не искаме и няма да се качим,а той каза ''Ок,Ок'' и се отдалечи на около 30-ина метра,като продължаваше да ни следи с малките си скрити в дебелина очички. Радостното бе,че поне ни остави на мира и можехме,освен да стопираме, да се надяваме и,че някой ще ни качи,което просто нямаше как да се случи,докато се навърташе около нас.

            След 10 минутки към нас се присъедини едно момиче,което сама беше пропътувала разстоянието от малко селце близо до Мюнхен до Лисабон. Беше германка и страхотен чудак- адски пряма,отворена и разговорлива. Бързо намерихме общ език и дори не се мислехме за последиците от факта,че сме трима и може да имаме някои трудности,докато ни качат. Всъщност се оказа точно обратното. Решихме да използваме нашата усмихната табела,а Лена,както се казваше момичето отиде до тоалетната. Докато тя беше там,румънският тираджия зорко следеше движенията ни и определено бяхме радостни,че се намираме на толкова оживена бензиностанция и все още е ден. Не бих имал никакво желание да го срещна на друго място и в друго време. Лена се позабави 5-6 минутки,а през това време един симпатичен мъж с очила ни попита дали сме за Мюнхен и,че ако сме двамата може да ни качи,тъй като и той е към града. Беше супер,че открихме директен транспорт,но му обяснихме,че сме срещнали едно момиче на паркинга,също стопаджийка,която е в нашата посока и,че практически сме трима с големи чанти,които заемаха място за към още два души : D .  Щеше да е адски кофти да я изоставим по подобен начин по няколко причина. Първо,защото беше гадно от чиста човешка и стопаджийска гледна точка,второ,защото колата,с която пътуваше мъжът може би имаше възможност да ни побере,трето,защото изглеждаше симпатяга и не виждам защо трябваше да затрудняваме пътя й към дома,вместо да и помогне и на четвърто,нещо много важно - тираджиятаот Румъния все още беше там и съм сигурен,че ако бяхме тръгнали само двамата с Вики,той щеше да налази момичето с изнервящото си нахалство и напоритост,а независимо,че очевидно беше оправна и можеше да се оправя в различни ситуации,надали щеше да се чувства кой знае колко комфортно с подобен досадни на гърба. Лена се върна след малко и определено се зарадва,че сме открили кола. Държеше,ако няма възможност да ни качат и тримата,ние да тръгнем,а тя да изчака следващата възможност. Двамата с Вики съвсем не бяхме съгласни на плана й =)  Въпросът сега беше щеше ли да има място за всички и всичко. Оказа се,че багажникът на Форда с мюнхенска регистрация е буквално огромен и без особени затруднения глътна и трите 80-литрови раници.

           През следващите около 90 минути изживяхме нещо,което не мисля,че скоро отново ще ни се случи. Както,вероятно знаете в много от участъците на аутобаните в Германия няма горна граница на скоростта. Колкото решиш,с толкова караш. Държава е изпълнила своя ангажимент,поддържайки широки и просторни магистрали с перфектно качество и полицаите през няколко километра по протежението на магистралата.
          Още в мига,в който потеглихме ни стана ясно,че ще стигнем Мюнхен особено бързо. Скоростта рядко падаше под 200 километра,а същевременно разговорът вървеше страшно приятно. Невероятно е устройството на движение в Германия,скоростта е невероятно в сравнение с почти всички други страни,но самата система е изпипана толкова високо ниво,че инциденти се случват далеч по-рядко от държави с силно рестриктивни закони. Буквално летяхме  по аутобана и в един момент,до толкова се изкривява реалността,че когато колата се движи със 140 ти се струва сякаш пътуваш градско.
          Стрелката на скоростомера показа 265 километра в час и този миг се запечата,като един от онези редки моменти в живота ни,за които си сигурен,че никога до края на дните си няма да го за забравиш и усещането,което те е споходило.
   
           Логично след рекордно кратко време се намирахме в Мюнхен и за наша радост човекът минаваше по булевард,близо до къмпинга и нямаше против да ни остави директно там. Разбрахме се с него и Лена,че вместо да и се налага по тъмно да стопира до вкъщи,той ще хвърли до селцето й,което се намираше на около 15-на километра южно от баварската столица.

          С  усмивка влязохме в любимия си къмпинг. Рецепцията отново беше затворена и и този път щеше да се наложи да се регистрираме на сутринта. Това,разбира се нямаше значение. Бяхме преместили пионката си в играта с още едно поле в посока вкъщи и вече се намирахме на по-малко от 1500 километра от София.

        Деляха ни само 4 държави от България,а усещахме,че все още имаме толкова силно желание  да приключенстваме,пътуваме,срещаме цветни и  различни хора и емоции.... За първи път усетихме,че всичко това ще ни липсва ужасно много след като се приберем....

Неподозиран джакпот и усмихнат Голдън Ретривър

       
               Слънцето ни беше казала сбогом за този ден и имайки предвид почти нулевия трафик беше ясно,че скоро трудно ще се откъснем от тази бензиностания.Нощта ни даде възможност да преподредим целия си багаж и да купим доста полезни вещи,които бяхме пропуснали. Неща,от което несъмнено имахме нужда,особено след като времето беше сериозно захладняло и температурите бяха паднали с около 10-12 градуса.  Часовете се оказаха доста по-дълги,отколкото се надявахме,главно заради липсата на коли,които в повечето случаи безпроблемно те разведряват към 6-7 сутринта. Тук,обаче изобщо не беше така и неочаквано за нас,се намирахме през телевизора с чаши ароматно капучино,следейки френските новини,които и тази вече бяха сериозно ангажирани с истерията около Доминик Строс-Кан и анализите,относно напълно съсипаната му политическа кариера. Вече никой не вярваше,че е възможно той да бъде следващия френски президент. Теза и възможност,която звучеше изключително логично и правдоподобно само няколко месеца по-рано...

CarreFour station service

           Истинските ни опити за стопиране стартираха чак към 10 сутринта. През нощта реално имахме само един шанс,свързан с момче на около 27-8 години с жестоко лъскава кола и бял кожен салон,на който се смяхме,представяйки си,че би се съгласил да качи стопаджии... Останахме изумени след като момчето излезе от бензиностанцията и ни попита за къде сме и дали може да ни е от полза. За съжаление той самият живееше в Kehl,което е първия немски град на западната граница. Независимо от това беше готов да се отклони с 20-ина километра,оставяйки ни на магистрала за Саабрюкеб,но за огромен малшанс най-близката бензиностанция беше чак на 15 километра на север от тези 20 километра в Бундесрепубликата,тоест той трябваше да измине близо 70 километра единствено заради нас. Жест,на който не бихме се съгласили в никакъв случай,особено имайки предвид късния час и никак не малкото разстояние. Искрено му благодарихме и му пожелахме късмет в пътя към дома.

           Несъмнено не бяхме попаднали в особено приятна ситуация- намирахме се на бензиностанция със слаб трафик,по-голямата част,от който не е в нашата посока. Следващите часове бяха кошмар от стападжийска гледна точка. Колите,които пътуваха към Германия предпочитаха да не спират на френска бензиностанция,а да си заредят у дома след 10 минути,както беше и най-логично всъщност. В рамките на 5-6 часа спряха само 3 коли за Германия,но всички бяха за различни селца по границата и не ни вършеха работа. За сметка на това десетки бяха хората,които с усмивка ни предлагаха да отидем в Страсбург,който също беше на не повече от 20-ина минутки. Никак не ни се искаше да влизаме в града,главно защото нямахме информация за изходите,което можеше да означава сериозни проблеми и няколкочасово лутане из града. Успехът на досегашната територия също не беше кой знае колко възхитителен,но надеждата  ни,че следващата кола ще е нашата ни караше да предпочетем да останем,където вече бяхме заели позиция. Около 3 следобед заваля пороен дъжд с жестоки гръмотевици,което съвсем затвърди нулевите ни шансове към момента. Нима някой би спрял в подобна жестока буря в чужда страна,вместо да покара още няколко километра и да има възможност хем да излезе от обхвата на бурята,хем да зареди и напазарува спокойно на родния си език и прочие. В този момент за първи път реално обмислихме възможност да се качим до Страсбург и оттам моментално да стигнем края на града,откъде да стопираме за Германия. Проблемът беше,че първо трафикът спадна съвсем и второто нито ние,нито момчетата на бензиностанцията имаха и най-малка представа как може да се излезе от града.

        Решихме да звънна на сестра ми,която да използва hitchwiki за да ни помогне да се ориентираме в града и да го напуснем възможно най-бързо. Изненадващо се свързахме,тя си вдигна телефона,беше си вкъщи,имаше интернет и въобще всичко вървеше по план към този момент с тази идея,но точно в този ден сървърът им явно беше паднал и нямаше как тя да ми продиктува маршрута. Изобщо не ни се искаше да губим цял ден и втора нощ на тази бензиностанция,която ужасно много започваше да ни дотяга.

        Дъждът спря и изгря страхотно слънце. И двамата с Вики бяхме напълно сигурно,че по никакъв начин няма да издържим втора вечер тук без напълно да се изнервим и решихме,ако до 7 вечерта не успеем да открием кола за Германия да отидем в Страсбург,,където да спим в някой хотел и на сутринта да разпитаме сериозно как да открием изхода за Саабрюкен. Вариантът не беше чак толкова лош,нямаше нито да ни забави кой знае колко много,а едновременно с това,щяхме да се наспим добре и спокойни.

          Часовникът бързаше с основната си стрелка да отбележи 17,когато Вики започна да ми маха от далеч и правейки ми разни знаци,които единствено експерт по жестомимичен превод може би разчел...донякъде. Разказа ми,че всъщност решила да попита един от малкото симпатични хора,които бяхме срещнали тук и случайно се оказало,че той пътува не само за Германия,не само в посока Саабрюкен,а за Щутгарт! В случай,че пътувахме заедно това директно означаваше,че бе напълно възможно да стигнем Мюнхен същата вечер. Възможност,която ми се струваше напълно неосъществима,по какъвто и да било начин 5 минути по-рано. Проблемът беше,че човекът беше сериозно пазарувал с огромната си кола и,че беше с куче,тоест мястото в шиииииирочкия форд щеше да понамалее сериозно,ако и ние се качим.

           Кучето беше голдън ретривър и мога да кажа,че определено се зарадва на компанията ни,макар да чуваше единствено гласовете ни. Помогнахме на човека да подреди багажа и мащабните си покупки,така че да се поспести място. Бяха извадили изключителен късмет. Самият той ни сподели,че почти никога не би спрял на бензиностанция буквално на няколкостотин метра преди Германия,но било наложително да оправи чистачките. Напълно неочаквано тестето на възможностите ни бе предоставил един своеобразен роял флъш в невероятно важна ръка. До преди минути правехме сложни планове и отнемащи време замисли  за далеч по-сложен маршрут,а сега пътувахме директно към Бавария с реална възможност да се озовем още тази вече в любимия ни мюнхенски къмпинг. Буквално нямахме търпение и трудно скривахме ентусиазма,усмивките и благодарността си^^
       
          Времето минаваше бързо и неусетно,пътувайки в толкова готина компания. За първи път ни качваше човек и куче,тъй че този стоп си беше знаменателен успех. Мъжът беше доста разговорлив,но в даден момент сякаш умората му започна да се прокрадва и все по-често замлъкваше за няколко минути,през които или ние разказвахме нашите истории или се наслаждавахме на прелестите на югозападна Германия. Не се наложи да спираме през целия път и след някой и друг час се намираха на 10-ина километра от дома на Мерцедес,родния град на Хегел и славата на Красимир Балъков... Щутгарт стоеше на ръка разстояние от нас и усещахме притегателната му сила и не беше никак лесно да устоим да не 'кривнем' от пътя си,свивайки на отбивката в посока столицата на Баден Вюртемберг.

        Сбогувахме се с усмихнатото куче и стопанина му и се заехме с опитите за стопиране към любимия ни Мюнхен и Thalkirchen къмпинг... Ще бъде трудно в няколко думи или изречения да споделя и обясня какво видяхме и какво ни се случи в следващите няколко часа,но несъмнено беше един от най-незабравимите дни не само в рамките на пътешествието ни,но и в целия ни живот.
                 

 Бяхме готови със знака си Munchen^^ Dankeschon =)  

Пътешествие в посока на изгрева...

         Напускането на Париж,когато използвате автостоп не е особено лесна задача. Нужно е да се се използва влак по линията RER A4,с който да пътувате до крайната му станция. Ще са ви нужни около 40 минути.В последствие има нужда от автобус с номер 59,който ще ви отведе до местенце,от което ще се наложи да походите 10 до 15 минути,но всичко това скоро детайлно ще бъде обяснено в блога в отделна статия за изходите на този град.

   Казано накратко- бяха ни нужни около час и половина-два за да стигнем до мястото,от което спокойно можехме да махаме към Метц и Германия. Можехме да посъкратим времето,но бяхме  подло подведени от една от картите на Париж,с които разполагахме.

          За радост на време забелязахме сериозните разминавания и с помощта на един уличен артист от Аржентина нещата започнаха да се понареждат. Той,впрочем беше изключително шарен,цветен и жив човек. Беше гълтач на огън и ни разказваше как решил да замине за Европа с жена си,поради трудностите в родината му. /Преди 10-ина година Аржентина фалира и положението наистина не беше особено цветущо/ Успяли да скрият по някакъв начин,може би и,чрез подкупи,че тя е бременна и след няколко месечно подготвяне кацнали в Барселона. Оттогава съдбата им е да се движат непрестанно из цяла Западна Европа и дори не можеха да си представят да живеят в един единствен град,както са го правили преди. Мъжът се казваше Алфонсо и с гордост носеше тениската на аржентинския национален отбор с името на Марадона. Нима имаше аржентинец,за когото Дон Диего да е не една живя легенда и реликва? Показвайки,обаче татуировката си на ръката с лика на Че Гевара / огромният и единствен портрет,дело на Алберто Корда. Може би най-известната снимка в историята/ ни каза,че никой не е по-голям от El Comandante Ernesto... Няма как да го чувства и по-различен начин,за аржентинците и всички южноамериканци Гевара завинаги ще си остане символът на едно идеалистично,безкористно и самопожертвователно опълчение не само срещу капитализма и финансовата мощ на корпорациите,а и срещу опитите на Съединените американски щати за  вмешателство в политиката на региона,потисничество и контрол над ресурсите на тези страни. За тях Че Гевара беше герой и идол и нищо не можеше да засенчи този негов статут. Проверката на времето беше дала своята оценка и вече така тази легенда се подхранваше сама от себе си. Легендата се превърна в мит.

El Comandante Ernesto през обектива на Алберто Корда

 
            Нужно беше да наваксаме изгубеното време в опити да достигнем т.нар. barrier de peage и с усмивки се сбогувахме с Алфонсо и невероятния му живот. Определено беше един от най-страхотните хора,до които се докоснахме по време на цялото пътуване.
      След около един час вече бяхме до мястото за плащане на тол-таксите и с радост отново почувствахме свободата и широтата на пътя. Усещането да оставиш града зад себе си е толкова олекотяващо за цялото ти същество, чувстваш се сякаш си свалил сериозен товар от гърба си,който и без това е сериозно ангажиран с 80-литровката.
   
            Както и очаквахме,чакането ни не продължи дълго. Пътувахме с мъж на около 30,доста изискан и спретнат,използващ перфектен английски,който беше управител на една от най-големите винарни в региона. Разказа ни множество неща за професията си,бизнеса,плюсовете и проблемите на бранша. От дума на дума стана въпрос,че и той самият постоянно пътува,поради различни фестивали,свързани с виното и тематиката и няколко пъти е посещавал България последните години. Беше останал със смесени чувства,но говореше с топло чувство и по-скоро нещата,които не му бяха допаднали бяха в следствие на икономическите фактори,не толкова на обществени или социални. България представляваше интересен за него,както личен,така и финансово-инвестиционен. Вълнуваше се от страната,а разговорът се насочи дори към особеностите на политиката в България,Франция и т.н.

            You have a very...hmh...funny prime minister - пошегува се той,а асоциациите с Берлускони и донякъде Саркози не закъсняха. Беше интелигентен и съжалявам,че пътувахме единствено до Реймс заедно. Малко преди да слезем,буквално отбивайки се от пътя,му хрумна нещо и ни помоли за секунда да изчакаме. Започна да търси нещо в плеъра на колата и след малко зазвуча ''Притури се  планината''. Бях малко като ударен с мокър парцал,това пък как се случи?! Разказа ни как чул тази песен преди доста години,влюбил се в нея и го завзело онова усещане,което не спира да те гризе,докато не разбереш как се казва песента,която търсиш. Отнело му доста време и безплодно слушане в YouTube,докато я открие. Помоли ни да му кажем за какво се пее в песента,какво разказва,за какво тъгува жената,която пее? Обяснихме му,а той ми подаде визитката си за да обменяме бъдещи идеи,песни и техните преводи =)

Не я бяхме слушали от години,а един неочаквани спътник ни напомни колко красива е.

              Сбогувахме и въпреки краткия ни престой заедно,мога да кажа,че винаги ще имаме един приятел управител на винарна в Реймс =)

              Все още имахме страшно много време със стопиране и веднага се заехме с него. Разигра се вече познатия сценарий с хора,които пътуват до близкия град,в случая Реймс,но въпреки това чакахме само 20-ина минутки,когато се разбрахме с едно момче-камерунец,че ще ни хвърли до Метц. Всъщност беше и гражданин на Люксембург,където и живееше главно заради високия стандарт на живот. Говорехме на френски,а познанията му за България не бяха особено големи. Знаел,че в Източна Европа има много корупция и проститутки... Често срещал преди време българки,но сега вече си имал приятелка и не се интересувал. Не беше особено разговорлив,но не бих го нарекъл мълчалив. Обмисляше какво казва,вероятно остатъчен професионален навик,имайки предвид,че работеше като търговец във спортен магазин. В тези сфери е важно да не си пилееш напразно думите. Като цяло не успяхме да си обясним защо всъщност ни качи- сподели,че по принцип не качвал стопаджии,не изглеждаше като човек,който има нужда от компания за разведряване или за да вървят по-лесно часовете. В същото време не беше и човек,който би качил някой само от усещане,че иска да му помогне. Странна птица се оказа,но въпреки всичко имаше нещо симпатично в него.

            Пътуваше към дома си в Люксембург и пътищата ни се разделяха близо до Метц. Беше готино,че той малко пообърка пътя и за да излезе на правилното място трябваше да мине през целия град,което ни даде възможност да го разгледаме относително добре без да се бавим излишно. Налагаше се той да продължи на север,а нашата цел беше Германия и ни се струваше напълно постижима до края на деня. Е,все още нямахме представа,че ще попаднем на едно една толкова трудна и неудобна бензиностанция за нашия маршрут и никак не страдахме от това. Времето беше прекрасно,стопът вървеше със страхотна скорост и нямахме никакви проблеми.
            Мястото,където слязохме и изпратихме камерунеца за страната-мечта на почти всички европейци- Люксембург не беше особено добро,поради страшно малкото кръгово кръстовище и тоталната липса на място за отбиване. Налагаше се да открием по-удобна спирка,освен ако нямахме желание да прекараме жестоката августовска жега близо до пътя,а подобно желание хич не се беше зародило у нас към момента =) .

Завършена 1520, катедралата в Метц, продължава  е най-известното нещо в града.

         Открихме приятно местенце за стопиране 100 метра в обратната посока,на която пътувахме и изненадващо ни спря още първата кола. Целта ни беше да се върнем на магистралата и преминем френско-немската граница. Пътуваха две момчета,които отиваха в Нанси,което нямаше да ни приближи кой знае колко до целта,към 50-60 километра,но беше още една крачка в правилната посока. Оказа се,че са турци и ни посрещнаха с усмивки,питайки ни '' Deutsch,deutsch'' и,ако трябва да съм искрен тези усмивки изчезнаха бързо,разбирайки,че не сме германци,нито французи или поляци,а българи... Не разбрахме каква точно е причина,но почти не обелиха дума през цялото пътуване,а започнаха да говорят на турски един с друг,използвайки до преди минутки само немски. Несъмнено бяха имали някакви не особено ведри контакти с българи по-рано,тъй като държанието и отношението им бе недвусмислено  във връзка с произхода ни. Попътувахме,помълчахме,послушахме съседската турска реч и дойде време да слезем на последната бензиностанция преди Нанси.

          За първи път от доста време срещнахме колеги- стопаджии. Всъщност бяха единствено дами и то три. Търсеха кола за Лион,а крайната им цел беше Барселона. Бяха готини и разговорливи,обаче явно им се беше наложило да почакат няколко часа тук и умората ги беше налегнала и се пробваха на смени. Пожелахме им късмет и стартирахме и своите опити. Радващо беше,че не сме в една посока,тъй като струпване в едно направление винаги закучва нещата за всички,особено за новопристигналите,каквито бяхме ние в случая.

           Изненадващо или не на нас първи ни провървя и след около половин час вече пътувахме с един Нанси-ец,който предпочиташе да не пътува по магистралата първо заради таксите и второ,понеже изобщо не си падаше по високите скорости за разликата от скоростта му на говорене,която беше изумителна. Бяха ми нужни 4-5 минутки докато напълно си настроя мозъка да му следя мисълта и думите,които изстрелваше с такава бързина,че умът ти първо чува някакъв неопределен набор от звуци и чак в последствие,след около секунда-две успява да ги разшифрова и да осъзнае смисъла. След 10-ина минутки всичко си беше ок,но в началото човек с нормален слух беше способен да разбере толкова от речта му,колкото и думи може да се открият в звука от падащите монети в ротативките...  Времето,през което пътувахме заедно беше приятно,нямаше особено чувство за хумор и беше провинциалист, с всички добри или лоши страни,които носи със себе си живота в малкия град,независимо дали е във Франция,Германия,Астралия и т.н.

         Изгледи за дъжд ни посрещнаха в Нанси и няколко минутки след като слязохме на бензиностанцията заваля пороен дъжд. За наше успокоение беше OMV - голяма,със сериозен трафик и достатъчно място,където да се скрием от дъжда и да не се удавим. Е,чакането ни продължи само 10-ина минутки,когато един симпатяга с огромна черна брада забеляза знака ни с надпис Strasbourg. Пътуването с него беше едно от най-приятните,забавни и интересни. Той се интересуваше от много и различни теми,с което си съвпаднахме и напълно разкарахме тишината за около 160 километра. Двамата с Вики говорихме на английски,а той уж също,но с най-френския акцент,който може да си представите -толкова силно изразен,че чак чаровен. Несъмнено нямаше да си омръзнем,колкото и време да бяхме пътували заедно,но съдбата ни беше отредила само час и половина преплитане на историите ни.

         Стигнахме Страсбург привечер,30-ина минути преди  да се стъмни напълно. Бензиностанцията беше Карфур,което ни донесе доста радост,имайки предвид,че вървят със супермаркет в комплект. Тогава си нямахме и на представа,че ще ни е нужно нещо повече от нормална бензиностанция,но не знаехме и колко време ще прекараме там. Трафикът беше нищожен,почти нулев,ужасно много хора,спираха за да напазаруват нещо за вкъщи и да се приберат у дома в Страсбург. Коли за Германия в следващите часове не се показаха.... Логично опитите ни удряха на камък и около 2 часа вечерта осъзнахме,че явно тази вечер нямаше да ни излезе късметът.
         Надявахме се на следващата сутрин ситуацията да се е попроменила,но дали не бяха напразни надежди и не бяхме объркали фатално маршрутът си за първи път през цялото пътуването?

 Изгревът щеше да ни даде отговори на тези колебания и въпроси....

Градска нощувка под звездите

           Реалността беше,че се намирахме в Париж около полунощ без да имаме план за следващите часове. Решението беше едно- така или иначе днес беше първата ни вечер в града,тъй че не виждахме никакъв проблем да се разхождаме из различни познати и недотам части на града. Започнахме своя поход от западния край на града,с идеята поне тази нощ да се придържаме към маршрута по реката,който лесно би ни ориентирал в последствие. За радост германецът,с когото пътувахме до тук имаше в себе си карта на Париж от фирмата,за която работеше и ни я подари. Мога да кажа,че и досега съм му изключително благодарен за това,имайки предвид колко много ни помогна тази карта през онази нощ. В продължение на няколко часа кръстосвахме Париж ot от запад на изток,а към 4 часа решихме да обърнем хода си и да се ориентираме отново към Gare de Lyon,където рано сутринта да се опитаме да открием някой приятно мотелче,в което да поспим няколко часа. От мои приятели стопаджии знам за възможността за кратко нощуване,дори с палатка в Parc de Bercy/12 arrondissement/,който се намира близо до парижката тангента и библиотеката Франсоа Митеран. Самият парк прилича по-скоро на добре залесена градинка,но би могъл да свърши работа,в краен случай. Тук е моментът да спомена,ако някой има подобни планове НИКОГА да не ги прилага. След залез срещнахме множество странни хора,движещи се в тъмното,а един дори буквално се спотайваше и ни гледаше и,когото забелязахме в последния момент,когато спряхме и търсихме удобно място. Според мен е далеч по-добре по някакъв начин да се държите будни,отколкото да предприемате градско нощуване в Париж.

Parc de Bercy

           Отказахме се от идеята си и поседнахме за няколко минутки на стълбите до залата в спортния комплекс Берси,всеки от двамата беше сигурен,че няма да задряма,уверявайки другия в това,но се оказа,че именно това се е случило. Събудихме се след 20-ина минути,които ни бяха освежили изключително много. Тръгнахме към гарата с идеята да потърсим бюро информация след като човекът от застрахователната ни компания каза,че към момента му е доста трудно да се ориентира и да ни помогне с адрес на мотел,независимо,че в един от членовете на застраховката ни изрично пише,че се включва ''туристическа помощ,съвети и информация''. Препоръчително беше скоро да открием хостел главно поради факта,че скоро се загръгляха на 40 часовете,през които не си бях свалял лещите и нещата загрубяваха в това отношение.
           Около 8 и половина се намирахме във фоайето на гарата и за радост офисът,който се надявах да съществува и там и да е отворен беше на наше разположение. В Париж на различни ключови места има офиси с туристическа информация,където може да получите консултация,относно всичко,свързано с Париж. В нашия случай момчето беше изключително усмихнато и симпатично и не само,че ни спомена няколко мотела и хостела,но и принтира всички мотели/хостели в Париж,подчертавайки тези,които се намират в района на Gare de Lyon.  Няма да ви заблуждавам,че се колебахме особено много и избрахме един от най-близките,които се намираха до нас. В последствие осъзнахме,че вероятно това не беше най-правилният избор,чисто откъм цена спрямо условия,нов  този момент единственото,което искахме беше място,където да можем да смъкнем 80-литровите чанти от гърбовете си,да поспим и да не мислим за нищо друго.

Маршрутът ни в града конкретната нощ. Изцяло пеша с по 80 литра на гърба =)

           Настанихме се в Blue Planet след 11 часа ходене из Париж,среща с може би над 100 плъха и още 30-ина бездомници,някои симпатични,други не съвсем. Бяхме оцелели още една нощ и никой не можеше да ни отнеме факта,че бяхме достигнали до целта си и независимо какво ще се да се случи оттук нататък,бяхме успяли.
           След 6 часа се събудих,държейки телефон ръка. Погледнах го и нямаше как да не се усмихна. Бях заспал,пишейки съобщение на сестра ми... Изпратих и го,казвайки й,че ще прекараме следващите 3 дни без да стопираме.

Свръхскоростно придвижване към Париж

          Независимо,че се бяхме влюбили в Мюнхен,крайната цел на пътувате ни си оставаше френската столица. След 3 дни и 3 нощи в баварската столица,дойде време да се върнем на пътя. Да стигнеш до края на града e изключително лесно. Нужно е единствено да използва една линия на метрото/и то само,в случай,че не сте отседнали в центъра/ и един автобус. Магистралата практически започва още от самия булевард в  Мюнхен,което улеснява сериозно стопаджиите. Чакахме не повече от 10-ина минутки,след които доста година двойка германци на около 25-25 години спряха и ни предложиха да пътуваме с тях. Независимо,че пътуваха към Аугсбург,който се намираше на не повече от 80 километра от Мюнхен и нямаше да ни придвижи особено много напред,се съгласихме тъй като бяха страшно усмихнати и готини. За съжаление пътуването ни беше кратко и след около 50 минути се разделихме,а двамата с Вики заехме позиция на изхода на Аугсбург с вдигнати палци. След буквално 3 минутки пред нас спря възрастна двойка германци,които толкова нямаха търпение да ни качат,че още докато отбиваха в страни,започнаха да ни се усмихват и махат. С тях пътувахме до Щутгарт,което означаваше печалба на около 150 километра. Явно днес се очертаваше ден с повечко сменени коли и относително кратки разстояния. Щеше да е хубаво да говореха малко по-добър английски,понеже изглеждаха умни,отворени и хора,с които има много за какво да говориш,но с базовите им знания разговорите бяха основно за ''откъде сме,какво учим и т.н''.

         Слязохме на последната бензиностанция преди да им се наложи да слязат от магистралата. Учудващо,но там нещата се позакучиха за около 40 минути,а честно казано имах усещане,че днес ще се придвижим сериозно в западна посока. Понякога бензиностанциите,които се намират буквално преди табелата за отбивка на голям град могат да изиграят доста лоша шега,тъй като един доста висок процент от хората,с които се заговорихме и общувахме бяха именно за Щутгарт. Беше доста топло и ми се искаше възможно най-бързо да открием кола. 10--ина минутки след три спря микробус с големи прозорци от всички страни с българска регистрация. По принцип рядко българите в чужбина са особено отворени към стопаджии,а към българи-стопаджии положението може да стане особено тежко. Разбира се има и изключения,на които се усмихвам!
         Все пак решихме да разучим ситуацията и се оказа,че независимо родната регистрация,микробусът е с румънци,пътуващи към Испания. Изненадващо,в последствие ни разказаха,че имат подписани договори за работа,а не отиват на сляпо. Надявам се да не са станали жертва на някоя и друга измама,каквито съм сигурен,че както у нас,така и в Румъния виреят не особено обезпокоявани от властите.

         Съгласиха се да ни качат,комай,главно,защото бяхме българи. Не мисля,че ако не бяхме балканци щяха да се съгласят. Микробусчето  не беше особено чисто,а в него имаше 6-7 души плюс нас и направо казано- доста си им личеше произхода. Румънският турбофолк заливаше спокойната германска провинция,а погледите от околните коли не спираха да валят към микробуса. Почувствах се отвратително сещайки за факта,че регистрационният номер е BG... Всички хора,които виждаха тази рядко срещана за тях картинка с мургави хора от всякаква възраст,надули ориенталските си ритми на масксимум,си мислеха,че това е българска кола... Ако ни бяха видяли с Вики вероятно щяха да си помислят,че сме били отвлечение от останалите в групата. Наистина е жалко,че са останали със спомена и усещането,че пътуващите българи са именно такива. Румънците бяха тръгнали семейно - баба,дядо,двама братя и съпругата на единия от тях,която мога да се обзаложа,че не беше на повече от 14. Беше хубава и излъчваше природна интелигентност. Вероятно нямаше много знания,сигурно можеше да чете и пише,но съм сигурен,че в други обстоятелства с други хора и друга среда би имала възможност да израсне далеч на нивото,което и беше отредено в света към момента. Единствено тя проявяваше някакъв интерес и любопитство към нас,което е ясно показва,че за разлика от всички останали тя се интересуваше и вълнуваше от различния свят,извън нейната затворена и почти непробиваема вселена. Само нейното лице все още мога да визуализирам в паметта си,тъй като единствено то,все още не изглеждаше посърнало  пречупено от социалните трудности,бедността и липсата на бъдеще.
    Когато слизахме от микробусът дядото ясно ни показа,че иска пари и то бързо.  Изглеждаше объркан,когато по-младият явно му обясни как стоят нещата в Европа. Проблемът идваше оттам,че в Румъния често се искат пари за пътуване на стоп,поради някои местни особености и привички,за които ще стане дума  в отделна статия.
         Пътищата ни се разделиха 50-ина километра преди Карслруе,тъй като те трябваше да слязат от магистралата за да стигнат някакво селце,откъдето щяли да вземат някакъв свой роднина,който ги очаквал и също щял да работи с тях в Испания...

         След около половин час чакане един симпатичен германец на около 30-35 се съгласи с усмивка да ни качи до последната бензиностанция преди Карслруе. Работеше като механик на бензин-колонките на всички бензиностанции в радиус от около 300 километра и почти всеки ден кръстосваше непрестанно югозападна Германия. Този път се прибираше към вкъщи,в едно село на 30-ина километра южно от Карслруе Реално щяхме да пътуваме заедно само около 20 минути,но през това време си разказахме доста неща и само можехме да съжаляваме,че пътищата ни не съвпадаха за по-дълъг период.

         Слязохме на последната бензиностанция преди той да свие от магистралата. За 5-6 минути изрисувахме и украсихме своята табелка с надпис FRANCE и започнахме да стопираме. След 10-ина минути към се приближи плешив мъж с мустаци на около 50 година. Поздрави и ни каза няколко неща,които не разбрахме поради изключително лошото му ниво на английски и силния италиански акцент. След втория му опит успяхме да схванем,че казва нещо от сорта на ''май френч кълиийг,тудей гоу'',което разбираемо не ни просветли особено относно идеята,която искаше да сподели с нас. Кимнахме и се усмихнахме. Продължихме да търсим кола,а той периодично на около 5-7 минути идваше да ни напомня,повтаряйки ''френч кълийг,френч кълийг''.  След половин час,през който няколко човека със съжаление ни казаха,че пътуват единствено до Карслруе и пътищата ни не съвпадат,а ако ни качат по-скоро ще ни затруднят,губейки време да излезем от града,вместо да се движим плътно по магистралата,пристигна малка кола,от която излезе нисичък,симпатичен мъж на около 30 години.  Той се заговори с италианеца. Явно това беше небезизвестният 'френч кълийг'. Ние продължавахме да стопираме. Малко по-късно дойде към нас и ни поздрави. За разлика от италианския си колега,той говореше перфектен английски. Оказа се,че всъщност 'френч кълийг' е германец. След 20-ина минути тръгвал за Париж през Страсбург,Нанси и Троа и в случай,че и ние пътуваме за някъде в тази посока с удоволствие ще ни качи. Уау,от границата директно до Париж е меко казано страхотен късмет! Съгласихме се,надявайки се,че няма да се окаже някой мълчаливец,с който да ни се налага тягостно да броим дърветата,облаците или сините коли по пътя.

Изминатото разстояние в този ден

         Пътуването беше страхотно,изключително приятно,забавно и весело. Без съмнение мога да кажа,че този стоп е в топ 3 на най-любимите им не толкова поради голямото разстояние,колкото заради самият човек. Той работеше в компания за отдаване коли под наем и ги закарва до там,където ги желае клиентът. В случая трябваше да достави колата в Париж,откъдето да вземе друга и да я върне в Щутгарт. Сериозен километраж навърташе и не ми се мисли сумарно на година колко ли километра достига. Рядко минавала под 300 километра дневно.
         Говорихме за хиляди аспекти живота с милионите им разклонения. Смяхме се,разказвахме си спомени ,сравнявахме живота в България и Германия,обществените процеси. В един момент дори се опитахме да анализираме защо австрийската Nutella е по-вкусна от немската и италианската. Научи ни на няколко фрази и изрази на немски,а ние съответно разширихме познанията му по български.
    Пътувахме около 6 часа,но въпреки това буквално не сме спряли да разговаряме през цялото време. Човекът беше достатъчно разбран и готин за да влезе в града за да слезем на Gare de Lyon,независимо,че пътят му минаваше през парижката тангента и имайки предвид,че и закъсняваше надали му се влизаше в градските задръствания.
         Разделихме се,оставяйки си взаимни спомени за едно прекрасно неочаквано пътуване,оставило красиви спомени за дълго време напред.

Gare de Lyon по тъмна доба

         Бяхме изминали близо 1000 километра за целия ден. Става въпрос за 15-ина часа,което си беше истински рекорд до момента в пътуването ни.
         Неочаквано ранното ни пристигане в Париж отвори належащия въпрос - къде и как щяхме да прекараме нощта? Към момента нямахме особено точен отговор...Глупости! Нямахме никаква представа...

Баварски дни и нощи.

         
           Прекарахме следващите 2 дни в баварската столица. Не сме скучали или чудили какво да правим нито за секунда. Вярвам,че бързо ще се почувствате уютно и приятно в града. Едно от местата,които попадаха в главата задължителни за посещение в Мюнхен беше Зоологическата градина. Признавам си,че,както не понасям циркове,използващи животни,така и не съм и особено голям почитател на зоопарковете. Причините са прости - и в двата случая,използваме животните единствено и само за забавление,опитвайки да покрием елементарните си страсти с благородни намерения и загриженост към тях. Не твърдя,че няма случаи,в които за някое животно не е по-добре да бъде в зоологическа градина,отколкото в дивата природа,но нека бъдем искрени,какъв процент от посетителите отиват в градината именно с тази идея в главата.
           Относно циркове,дори си мисля,че е напълно излишно да представям доказателства защо ги смятам за гнусни и грозни. Не мога да открия нищо красиво в животно,което след години усърдна работа/която по никакъв начин не е заложена в природата му/ и жестоки побои,докато се 'прекърши',успява да прави разни номера за забавление на все още живия неандерталец у нас. Тигърът е красив,когато се движи,тичайки и преследвайки плячката си. Изключителен е,когато ловува. Незабравим,когато дебне. Не съм способен да нарека 'забавление' ситуация,която поразява цялото достолепие,величественост и мощ,превръщайки едно гордо животно в плюшена играчка,подскачаща между обръчи,стояща на два крака или 'бореща' се със своя възпитател. Искрено ще празнувам деня,в който цирковете ,работещи с животни бъдат забранени. Не съществуват практиките,в които масово животинските циркове се опитват да убедят обществото. Едно животно не може да бъде научено на подобни номера,чрез любов,грижи или захарче. Единственият начин е лишения,изтезания и болка.

Все някога ще се случи. Надявам се скоро!

           Във връзка със зоологическите градини. Трябва да съществуват единствено и само тези,които могат да осигурят на животните нужните условия. И нямам предвид,спрямо икономическото състояние,бюджета,субсидията или каквото и да било друго. Ако е нужно в по-малки държави като България ще има една зоологическа градина,но тя да е перфектна,съумявайки да постигне баланс между хората и животните. Напълно съм сигурен,че хората,които работят в зоопарковете,вършат работата си с мисълта да подобрят живота и условията на животните и по- никакъв начин не обвинявам тях,но подобни центрове не бива,а и не могат да се крепят единствено на мускули,ентусиазъм и любов от страна на служителите. Следва логичният въпрос защо,имайки предвид тази ми непоносимост,толкова силно исках да отида в Мюнхенската зоологическа градина. Защото е изключителна и спокойно може да бъде пример как зоопарк може да не означава единствено мъчение и живот в тесни клетки и решетки. Нарича се Tierpark Hellabrunn и практически се намира в истински парк,който в някои части буквално си се превръща в горичка. Размерът и е около 36 акра като вероятно 95% от тях са зеленина,рекички,дървета,трева и т.н. Постигнато е невероятно равновесие между животни,безопасност и посетители. Практически няма клетки,а сигурността е постигната,чрез разстояние. За първи път усещам спокойствие в зоопарк,а не яд,гняв или тъга.

Карта на TierPark Hellabrunn

           Цената на билета е 13 евро,а ако сте гражданин на Европейския съюз ще ви струва 7 евро. Не се колебайте в никакъв случай. Препоръчвам ви да отиде възможно най-рано,тъй като около 12 започва все по-сериозен приток на туристи,тъй като градината е в края на града,а пък повече скъпи хотели са в центъра и на групите е нужно малко повечко време,докато се организират и стигнат до нея. Вторият ми съвет е да стигнете и влезете не от главния вход,а от втория такъв. Както в София,така и в Мюнхен зоологическата градина има два входа. В случай,че решите да се пробвате през централния вход си пригответе поне 30-40 минути чакане,а в събота и особено неделя вероятно 2 пъти повече. Причината е,че основният вход е изключително близо до пътя,има много паркоместа и е удобен за туристи,хора с коли и автобуси. Другият вход изисква около 20 минути ходене,които ще са прекрасни,тъй като практически се явява разходка из свежият,зелен и отдалечен от градския шум парк. Колкото и абсурдно да ви звучи,именно тези двайсетина минути,изминати с крачкомобила отказват мнозина и те предпочитат да висят много повече,премествайки единствено тежестта си от единия на другия крак.
         Прекарахме няколко часа там,стигайки до всеки край и кътче.  Иска ми се повече подобни места да заприличват на тази градина.
        До края на деня продължихме да се движим из различни краища на града. Разходихме се до центъра на BMW.

BMW FIERZYLINDER

           Сградата е забележителна и няма аналог в света. Изобразява четирицилиндровия символа на марката.Напълно завършена е 1972,а официално открита като дом на баварската автомобилна гордост на следващата година. Висока е 101 метра,но е е толкова внушителна и впечатляваща с разбера си,колкото с уникалната си архитектура,за което между другото,е отговорен не немец,а австриецът Карл Шванцер,роден във Виена. За съжаление почива млад,на 57 години,само 2 след като е видял творението на живота си завършено.
   Близо до небостъргачът се намира и Олимпийският стадион
           Като огромен футболен фен,нямаше как да пропусна да посетя и стадионът домакин на финала на Шампионската Лига през сезон 2011/2012 - Алианц Арена. Именно домът на Байерн Мюнхен щеше да се окаже сцена за сериозна драма в баварските редици след по-малко от година във финала срещу Челси,но до този миг все още имаше много време.

Алианц Арена. Външната конструкция на стадиона свети в три различни цвята,според това дали в момента играе Байерн,вечният враг Мюнехн 1860 или националният отбор на Германия...

           За съжаление имахме само около 15-ина минутки да разгледаме това прекрасно съоръжение,тъй като отново/ за кой ли път =) / се налагаше да се възползваме от услугите на последната мотриса на метрото. Беше важно да стигнем навреме,имайки предвид,че се намирахме буквално на другия край на града,от мястото,където се намираше къмпинга. Гонихме последното влакче за да направим връзката с последния автобус. Шокиращо и невероятно,но успяхме да хванем и двете. Независимо от сравнително краткия ни престой,удоволствието от ' срещата ни с Алианц Арена' беше изключително.

           Ако желаете да се докоснете до по-нетипичен дух за баварската столица и до почуствате частица от прикрития авангард на града,то непременно попитай,потърсете и открийте Тумблингерщтрасе / Тumblingerstrasse / До нея най-лесно ще стигнете слизайки с метрото на PociStrasse и в последствие,поемайки по Rupperstrasse.

    Тумблингерщтрасе е улица,предназначена да бъде сцена за изява на графити артисти,улични художници и анонимни творци. Вървейки по нея може да откриете невероятно творения.

           Не знам дали единствено поради факта,че съществува подобно място или има и допълнителни причини,но почти никъде в града,освен именно на тази улица,не забелязахме да има графити или рисунки по сградите.

           Нито полицията,нито властите закачват художниците или им се бъркат какво,как и по какъв начин да изобразяват. Улицата си има собствени правила в тази насока. Творение,което е грозно,недостатъчно ценно или невзрачно бързо осъмва дадена сутрин 'преобоядисано'.

           Планувайте добре времето си,защото тази улица с всички свои послания,творения и страхотни идеи е способна да отмъкне безброй часове от престоя ви Мюнхен.

 

           Дните,които прекарахме в Мюнхен бяха страхотни,но се налагаше да се ориентираме към продължаване на пътешествието ни. За радост дъждовете ни бяха пощадили и през цялото време,през което бяхме в града не валя,което позволи и на някои от дрехите,и на спалните чували да изсъхнат на 100%.
           Спряхме в един-два магазина да купим няколко неща от,които имахме нужда,включително бурканче Nutella,на което не можах да устоя,колкото и неразумна покупка да е,имайки предвид,че тежи близо килограм със самото бурканче.

           Около 10 часа на другата сутрин бяхме в края на града,отправяйки се към изхода на Мюнхен...

Първа буря с гръмотевици в самия край на деня.....

            Въпреки ранния час,трафикът на бензиностанцията беше достатъчно сериозен за да очакваме бързо отпътуване от нея. Най-добрият вариант щеше да бъде да открием кола,която минава през Словения единствено транзитно и отива или директно в Залцбург или към Южна Германия. Важното беше,че отново бяхме на главната магистрала и то в държава от Шенген,което още повече улесняваше пътя ни оттук нататък.

             Първият половин час от стопирането мина доста добре,макар да не се качихме. Имаше потенциал,което не е никак малко : D... Заговорихме се с доста хора,но поне една или друга причина не тръгнахме с тях. Имаше страшно много  симпатични хорица,но някои бяха за Испания,Южна Франция или Швейцария,което за съжаление не съвпадаше с нашите планове. Няколко човека,които ни отвърнаха с  усмивка и желание пътуваха за Любляна или друга част на Словения,но не и към Австрия. Хубавото беше,че съвсем скоро щеше да се появи човекът,с който щяхме да стигнем до Залцбург,макар нито той,нито ние да знаехме все още това.

             След 45 минути на една от колонките спря кола с австрийска регистрация S,т.е.
независимо дали в момента се беше насочил към Залцбург,то поне без съмнение беше от там. Добро начало. Вики отиде към колата,а аз останах на 10-ина метра. Почудих се какво точно се случва,тъй като в повечето случаи разговорите с шофьорите бяха около 20-ина секунди до минута,в които се разбираше дали човекът би качил стопаджии, харесал ли ни е,има ли място в колата и дали целите ни по пътя съвпадат. Минаха 2-3 пъти,през които очевидно се случваше сериозен разговор,придружен от не малко жестове и опити за обяснение с ръце,гримаси,физиономии и всички възможно спомагащи методи. Вики ми махна и аз се приближих. Това,което в общи линии и усилия успяхме да уточним е,че 40-50-годишният мъж пътува за Залцбург,но не говори нито английски,нито френски,нито испански или италиански,а единствено Deutsche и  е съгласен да ни вземе,но може би щеше да се наложи раниците ни да не са в багажника,а да ги държим в нас,докато пътуваме...Естествено това не беше проблем,тъй че се съгласихме и усмихнати,смятахме след колко време би трябвало да сме в Залцбург.

             Първите 5-6 минути бяха неловки. Очевидно човекът беше доста разговорлив,както и ние,но езиковата бариера доста спъваше,всякакви опити за ясна комуникация. Постоянно изникваше онова отвратително усещане,когато искаш да говориш,говориш,обсъждащ и питаш,но незнаейки езика се налага да седиш мълчалив и гузен. Постепенно обаче думите потръгнаха,а на третото-четвъртото изречение вече беше ясно,че няма да има никакви проблеми с говоренето следващите часове. Е,не защото аз бях научил немски или той някой от гореизброените езици,а просто поради факта,че след като той се опита да познае какви сме и не успя/ опитите бяха поляци,чехи,словаци,хървати гърци и украинци/,казвайки му,че сме от България ,той веднага избухна с факта,че е сърбин.  Оказа се,че е от 20-ина години работи в Залцбург,има österreichischen Pass ,но всяко лято и за някои празници се прибира в родния Нови Сад за да се види с някои стари приятели,да почувства от миналото си и да поомекоти носталгията.
             Беше изключително отворен човек с интереси в хиляди области с хиляди разклонения и още десетки подтакива. Беше любопитен кои сме,каква е нашата история,какво учим,къде отивам,накъде сме се запътили като в същото време разказваше и за синовете си,тяхната съдба,идеали,цели и мечти.
             Хобито му бяха растенията. Беше като хобитите,обожаваше всеки живот,раждащ се от пръстта. Разказа ни за огромната си градина в Нови Сад с череши,ябълки,диви ягоди и сигурно милион цветя. Споменавайки ягодите и черешите жадно преглътнах ясно представяйки си ги- свежи и изкушаващи. Е,при нас беше към 35 градуса....

Тиха идилия в Словенско

             По някаква странна,изгубила се отдавна и безвъзвратно в съзнанието ми нишка,разговорът стигна до темата за състоянието на Сърбия,Косово,Черна Гора и миналото на Югославия. Той първият,но не и последният сърбин,босненец или хърватин,който ясно заявяваше,че изпитва носталгия по Югославия. Беше живял достатъчно и във федерацията и след разпада й. Беше наблюдавал отблизо процесите и несъмнено изборът му би се спрял върху времената преди войната. Чудеше се изобщо кому е било нужно да се случат всички абсурдни събития в Западните балкани през 90-те години... Защо? Чии интереси бяха защитени и съхранени с цената на хиляди животи и разбити семейства. Не съм сигурен дали и той самият не беше загубил близък,роднина или приятел в конфликта,тъй не говореше просто с неодобрение или възмущение,а се чувстваше нюанс на болка,озлобление и омерзение.  За него Черна Гора и Косово винаги щяха да си останат част от Сърбия,независимо мнението на географите,политиците или еди-кой си съюз. Говореше за тях като за някое непослушно дете,което ще поскита,поразходи,поиграе,пък накрая пак ще се върне вкъщи с извинение на уста и желание за вкусна вечеря.

Заедно с Австрия може би най-красивите страни за транзитно пътуване.

Несравнимо с блатата,полетата и мочурищата в Унгария.

             Битката за Косово отдавна е тотално загубена,но на самите сърби име  трудно да го преглътнат. Вместо да се борят за тази кауза пердута е нужно да открият своите политически цели и сигурни партньори - Ес или Русия,но надали това лъкатушене между Изтока и Запада ще даде добър резултат в дългосрочен план,докато албанските семейства имат по 5-6-7 деца,а сръбските 1,максимум две. Мисълта,че Сърбия няма как да граничи само със себе си,каквато е мечтата на Белград от 10 века насам няма да доведе до много успехи нито по отношение на Косово,нито по линията,на която и да е друга битка,а такива несъмнено ще предстоят и ще бъдем от изключителна важност за Сърбия- сепаратизмът във Войводина набира скорост,а същевременно етнически сърбите отстъпват в Босна.
             Замисленият мъж,в чиято кола пътувахме предпочиташе да не се вглежда толкова дълбока в тези нелицеприятни хоризонти и романтично се надяваше,че добрите стари югославянски времена ще се върнат. Не искаше Европейски съюз или Шенген за родината си,а мечтаеше държавата да няма нужда бъде,в какъвто и да е съюз.
             Разговаряхме за България,за спомените му от Черноморието,Витоша и Мусала. Разпитваше  ни за живота,стандартна,промените след 2007 г.-съществени ли са,видими ли са или политически ПиАр и високопарни клиширани  слова за европейския път,съпричастност и обща съдба...

Приказно

             Времето минаваше без да го усещаме,а часът поглеждах само,когато отбивахме да спрем за да се поразходи,тъй като се оказа,че има малък проблем с колената и на около час беше хубаво да отпуска парата за 5-6 минути. След 3-4 подобни спирания наближавахме Залзбург,макар че разговорът ни спокойно можеше да продължи още поне веднъж същото разстояние.

Just Селце

          Сърбинът се оказа запален скиор и ни показваше местата,където се провеждат различните световни купи по ски. Е,към момент не изглеждаха като готови за спускане,но пък си оставаха невъобразимо красиви. Като цяло Австрия е една страхотна откъм гледки,ландшафт и изгледи страна,но колкото и тривиално да звучи носи едно постоянно усещане за лееека скука и еднообразие,което ако сте малко по-имплусивен или енергичен човек в някой момент вероятно ще ви поизнерви....но докато настъпи този момент очите ви ще са видели магически места,фермички,планини и езерца...
          Слязохме в източния край на града,където за радост открихме спирка на градския транспорт,която щеше да ни отведе до центъра на Залцбург. Стрелката на часовника се беше затичала към 16 часа,а живакът на термометъра направо гонеше 39 градуса,ако можехме да имаме доверие на уличното апаратче.

Залцбург и реката Залцах,около която е построен

          Разстоянието между Залцбург и Мюнхен е само около 150 километра,които бихме могли да вземем доста бързо,тъй че спокойно можеше да останем в Австрия 3-4 часа.  За около 20-ина минути стигнахме централната част на града с автобус. Билетите за градския транспорт,както и всъщност всичко останало, са доста скъпи - евро за еднократно пътуване,без значение продължителността. Ако ти се наложи да вземеш 2 или 3 пъти различни линии,както в нашия случай си се образува цифри. 24 или 28 евро за 3 часа само от градският транспорт =) 

          Самият град има някои приятни,красиви и любопитни места,но честно казано не успях да разбера защо се е превърнал в такъв еталон на европейски туризъм,какъвто е днес. Изненадаха ме някои неуредици,като каручко-каляските,които разхождат туристите из града и главно по течението на реката. Готини са,но очевидно общината не е задължила собствениците да поставят на конете ''предпазители'' от преработено от стомаха сено,тъй като доста често се забелязваше как някой Пегас горд,самодоволен и облекчен оставяше  стабилни следи по улицата,които вероятно му служеха за знаци,които да следва,търсейки пътя към дома.

.

          За съжаление пространството,което е отделено за разходки по алеята до Залцах е едно и също,както за пешеходци,така и за колела и постоянно се налага хората да се блъска,опитвайки да избегнат съответно пешеходците или колелата.

          Естествено в доста аспекти градът е подреден,на моменти дори твърде. Постоянно се срещат китни градинки, с добре оформени цветни храсти,цветя и перфектно окосена тревичка.

Сградите са забележителни,главно поради факта,че са изключително стари /17-16-15,дори 14 век/ и с една отдавна вече забравена архитектура. Мен лично ме подразни,че в 90% от този тип паметници на културата и архитектурата са отдали първите си етажи на MaxMara,Adidas,Nike,Apple,Boss и всякакви други световноизвестни марки и корпорации. Има няколко улици,в които напливът от хора е ужасяващо голям,а табелите скриват очарованието.

Почти не е останала сграда,която да е запазила ниските си етажи от корпоративната експанзия.

          Независимо от усещането за стил и класа,в някои отношения и опитите за модернизиране на града с улични артисти,музикалните фестивали в паркчето и нови вериги и магазина,аз лично така и не успях да се почувствам уютно и на място. Вярвам,че ако Моцарт не се беше родил именно в Залцбург славата на града далеч нямаше и да се доближава до тази,която е придобил през последните 2 века.

Западната страна на града

           Ако посещавате Залцбург задължително имайте предвид,че ако се окажете там в неделя,шансът да откриете кой знае колко отворени магазини не е особено голям. На нас ни се наложи да обикаляме буквално 25 минути в централната част за да открие място,в което да можем да си купим бутилка вода... Определено австрийците са нация,която сериозно държи на свободното си време и запазва отколешните западноевропейски традиции неделя да е свободен ден. Също много важно е ,особено,ако сте предприели по-интересен и вълнуващ начин на пътуване като нашия,да знаете,че в Австрия бензиностанциите работят до 22.00 часа,а единственото изключение са тези на аутобаните,които са денонощни. Всички останали приключват два часа преди полунощ.

Поредната математически изчислена градинка =)

           Независимо,че постоянното население на градчето е малко,огромните маси туристи,които се изсипват създават усещането,че Залцбург се задушава и смачква. Към 20 часа решихме да намалим поне малко тежестта,която изпитваше и взехме автобус,който ни отведе до спирката на друг,който вече щеше да ни помогне в откриването на добро място за стопиране в края на града в западна посока.

           В случай,че и вие сте стопаджии и се окажете в Залцбург,имайте предвид,че мястото,откъдето може да се пробвате за кола в посока Мюнхен или Вилах не е никак гостоприемно. Пространството е страшно малко и е почти невъзможно някой да спре,особено имайки предвид,че светофарът преди кръстовището работи с пешеходен  бутон. Това означава,че поддържа зелена светлина,докато не бъде натиснато копчето от някой пешеходец. Такива минават рядко и логично потокът бързодвижещи се коли,отправили се към магистралата е сериозен,което чувствително намалява шансовете. От време на време може да натискате бутона,което да позадържи колите,докато стопирате,но не ви съветвам да го правите особено често,имайки предвид,че си личи,че мястото рядко се използва от пешеходци и ще направи бързо впечатление на шофьорите,че се случва нещо доста необичайно. 

            Питахме няколко човека за по-добро място,където да ни се усмихне късмета,но за съжаление говореха единствено немски и не успяха да ни обяснят,независимо,че 2-3 истински се постараха.

            Най-добрият вариант,на който може да се спрете е да повървите 50-ина метра под аутобана,където има пешеходен подлез. Ако се качите по стълбите ще излезете върху ръкава,водещ към магистралата за Мюнхен. Точно на това място е невъзможно някой да спре,тъй че ще се наложи да се качите малко по-нагоре по улицата,влизайки отново в града. Става дума за не повече от 100 метра. там се намира бензиностанция OMV,която не се слави с особено впечатляващ трафик,но има постоянно по 1-2 коли,които зареждат там. Заговорете се с хората и без особени затруднения ще срещнете някой,който с удоволствие ще ви хвърли до първата бензиностанция на аутобана. Хубавото на ситуацията,че веднага след нея има детелина и човекът,който стигне до нея бързо ще се прибере в града. Качите ли се веднъж отново на магистралата нещата стават далеч по-лесни.

          В нашият случай се наложи да откриваме всички тези истини за Залцбург чрез опита си на момента,но се надявам да не се налага и на вас този емпиричен експеримент (=  Изгубихме около два часа,докато налучкаме правилната поредица от решения,но за радост всичко се нареди. Две момчета ни предложиха да ни качат на магистралата до първата бензиностанция към Германия. Заговорихме се на английски,но след 2-3 минути,когато казаха нещо по между си,разбрах че са сърби и директно минахме на ''балкански язик''... Жалко,че успяхме да си разменим само по няколко изречения,заради краткото пътуване.

          Свалиха ни на бензиностанция Shell,която не беше на повече от 5-6 километра от мястото,където се намирахме до преди малко... Е,вече беше станало близо 11 вечерта,но все още вярвахме,че имаме реален шанс да стигнем Мюнхен същата вечер... Имахме такива надежди,но страховитата буря,която затряска след 15-ина минути не ни вдъхна много оптимизъм. Въпреки това скоро щяхме да бъдем в  Deutschland,независимо,че още не го знаехме... 

Пороят и гръмотевиците продължаваха.