четвъртък, 12 юли 2012 г.

Отново на баварска земя или стрелката, която никога няма да забравим




           Баварската столица се намираше само на около 250 километра и изгледите ни да нощуваме в къмпинга в Мюнхен още тази нощ бяха особено добри. Часът беше около седем вечерта,времето приятно,а бензиностанцията,на която щяхме да стопираме беше непрестанно заливана от трафик,тоест най-вероятно чакането ни тук нямаше да е особено дълго. Е, тогава не виждахме нещата под толкова прекрасна призма,но щастието все още ни владееше достатъчно силно,че да не се съмняваме,че ще стигнем целта си бързо и успешно.

           Именно на тази бензиностанция за пореден път се убедих,че много от шегите и представите,свързани с германците и техните коли са абсолютна истина. За немците кола е не просто вещ или удобен начин за придвижване,а същински член на семейството. За нея се полагат страхотни грижи и перото,което заема от семейния бюджет е близо до това на хората във фамилията. Забелязах как наконтени момичета и жени на около 27-28 години,обути с високи токчета слизат от колите си и сами си почистват стъклата,капака на колата,сипват си бензин,а някои даже си напомпват и гумите. Възможно е да станеш свидетел на ситуация,в която мъж на 35-40 години,висок към 1.90 плаче за чукнатото си Ауди,сякаш е на 9 и са му откраднали най-любимото камионче. В тези емоции не съществува и грам поза или неискреност,напротив- любовта към механиката,движението и автомобилната индустрия като цяло е огромна.

              Един от първите феномени,по които бихте могли да разберете,че вече сте във Франция и сте оставили Германия зад гърба си е именно трафикът и автомобилите в него. Ако типичната германска кола е перфектно поддържан,чист,лъскав и без нито една драскотина Мерцедес,то из Франция без да ви се налага да се оглеждате кой знае колко ще виждате поударени или поизлющени тук-там малки,практични и удобни Рена и Пежа с нисък разход на гориво и пестеливи показатели. Няма нито една друга държава,в която толкова явно да си личи любовта към колите,скоростта и удоволствието от шофирането. Страхотните коли,перфектните и огромни магистрали,липсата на лимит на немските аутобани са само част от доказателствата за истинността на тази легенда.  От тези предимства се възползват и австрийските богаташи с мощни коли,които всяка събота и неделя пътуват до Германия за да могат на воля и без страх от проблеми с полицията да шофират със скорост доста над позволената в Австрия.
   
             Срещнахме стопаджия от Майнц,който се прибираше у дома след дълго пътуване до Барселона и Валенсия. Беше приключенствал около месец като половината от това време прекарал в каталунската столица. Изглеждаше доста уморен и сякаш беше привършил почти всички запази от храна,пари и сили. Предложихме му храна,казвайки му ''Do you have enough food,because if you don't we can give you''.  Не знам как точно се случи,но явно беше чул само първата половина от изречението първоначално и се шокира,питайки с доста силен глас : FOOD?! For you?! Ние се усмихнахме и му обяснихме,че не само,че не искаме храна от него,а всъщност му предлагаме,понеже изглежда в неособено добро състояние. Отговори ни,че все пак е сравнително близо до вкъщи и,че запасите,които има ще му стигнат по пътя към дома. След 5-6 минутки се заговори с някакъв мъж на около 30 със страхотна спортна кола и се оказа,че и той е в същата посока и ще го откара директно вкъщи. Сбогувахме се с усмивка и се пожелахме взаимно късмет. Момчето все още изглеждаше като ударено с мокър парцал и съм сигурен,че след като  е хапнал топла и вкусна храна,поспал е няколко часа сериозно се е посмял на реакцията си,която подсказваше по-скоро някакво наше тайно и пъклено желание да
го оберем под мантията на нощта след няколко часа,а не че му предлагаме да хапне нещо от нас .
             В следващите 20-ина минути бяхме заети главно,за съжаление,не със стопиране,а с опити да разкараме един мургав и особено шишкавичък румънски тираджия с червен,поостарял потник. Въпросният чичко непрестанно ни офертираше да пътуваме с него и се опитваше да ни убеди със знаци и абсурден английски,че сме му много симпатични и държи да ни качи. Естествено от наша страна подобно желание така и не изплува на повърхността и полагахме огромни усилия да му разясним ситуацията,а именно,че няма да пътуваме с него. Пробвахме се на английски,френски,испано-италиански,но той упорито демонстрираше,че не ни разбира. В началото му казахме,че не пътуваме  с тирове,тъй като ще ни отнеме ужасно много време,а освен това сме двама и то с огромни раници,тоест нямаше да не особено удобно в кабинката на камиона. Чисто и просто не искахме да го обидим,казвайки му директно,че няма да се качим при него,дори да се наложи да нощуваме на бензиностанцията и да изчакаме утрото. Той,обаче беше страшно нахален и не се отказваше никак лесно. В един момент просто му казахме с доста по-висок тон,че не искаме и няма да се качим,а той каза ''Ок,Ок'' и се отдалечи на около 30-ина метра,като продължаваше да ни следи с малките си скрити в дебелина очички. Радостното бе,че поне ни остави на мира и можехме,освен да стопираме, да се надяваме и,че някой ще ни качи,което просто нямаше как да се случи,докато се навърташе около нас.

            След 10 минутки към нас се присъедини едно момиче,което сама беше пропътувала разстоянието от малко селце близо до Мюнхен до Лисабон. Беше германка и страхотен чудак- адски пряма,отворена и разговорлива. Бързо намерихме общ език и дори не се мислехме за последиците от факта,че сме трима и може да имаме някои трудности,докато ни качат. Всъщност се оказа точно обратното. Решихме да използваме нашата усмихната табела,а Лена,както се казваше момичето отиде до тоалетната. Докато тя беше там,румънският тираджия зорко следеше движенията ни и определено бяхме радостни,че се намираме на толкова оживена бензиностанция и все още е ден. Не бих имал никакво желание да го срещна на друго място и в друго време. Лена се позабави 5-6 минутки,а през това време един симпатичен мъж с очила ни попита дали сме за Мюнхен и,че ако сме двамата може да ни качи,тъй като и той е към града. Беше супер,че открихме директен транспорт,но му обяснихме,че сме срещнали едно момиче на паркинга,също стопаджийка,която е в нашата посока и,че практически сме трима с големи чанти,които заемаха място за към още два души : D .  Щеше да е адски кофти да я изоставим по подобен начин по няколко причина. Първо,защото беше гадно от чиста човешка и стопаджийска гледна точка,второ,защото колата,с която пътуваше мъжът може би имаше възможност да ни побере,трето,защото изглеждаше симпатяга и не виждам защо трябваше да затрудняваме пътя й към дома,вместо да и помогне и на четвърто,нещо много важно - тираджиятаот Румъния все още беше там и съм сигурен,че ако бяхме тръгнали само двамата с Вики,той щеше да налази момичето с изнервящото си нахалство и напоритост,а независимо,че очевидно беше оправна и можеше да се оправя в различни ситуации,надали щеше да се чувства кой знае колко комфортно с подобен досадни на гърба. Лена се върна след малко и определено се зарадва,че сме открили кола. Държеше,ако няма възможност да ни качат и тримата,ние да тръгнем,а тя да изчака следващата възможност. Двамата с Вики съвсем не бяхме съгласни на плана й =)  Въпросът сега беше щеше ли да има място за всички и всичко. Оказа се,че багажникът на Форда с мюнхенска регистрация е буквално огромен и без особени затруднения глътна и трите 80-литрови раници.

           През следващите около 90 минути изживяхме нещо,което не мисля,че скоро отново ще ни се случи. Както,вероятно знаете в много от участъците на аутобаните в Германия няма горна граница на скоростта. Колкото решиш,с толкова караш. Държава е изпълнила своя ангажимент,поддържайки широки и просторни магистрали с перфектно качество и полицаите през няколко километра по протежението на магистралата.
          Още в мига,в който потеглихме ни стана ясно,че ще стигнем Мюнхен особено бързо. Скоростта рядко падаше под 200 километра,а същевременно разговорът вървеше страшно приятно. Невероятно е устройството на движение в Германия,скоростта е невероятно в сравнение с почти всички други страни,но самата система е изпипана толкова високо ниво,че инциденти се случват далеч по-рядко от държави с силно рестриктивни закони. Буквално летяхме  по аутобана и в един момент,до толкова се изкривява реалността,че когато колата се движи със 140 ти се струва сякаш пътуваш градско.
          Стрелката на скоростомера показа 265 километра в час и този миг се запечата,като един от онези редки моменти в живота ни,за които си сигурен,че никога до края на дните си няма да го за забравиш и усещането,което те е споходило.
   
           Логично след рекордно кратко време се намирахме в Мюнхен и за наша радост човекът минаваше по булевард,близо до къмпинга и нямаше против да ни остави директно там. Разбрахме се с него и Лена,че вместо да и се налага по тъмно да стопира до вкъщи,той ще хвърли до селцето й,което се намираше на около 15-на километра южно от баварската столица.

          С  усмивка влязохме в любимия си къмпинг. Рецепцията отново беше затворена и и този път щеше да се наложи да се регистрираме на сутринта. Това,разбира се нямаше значение. Бяхме преместили пионката си в играта с още едно поле в посока вкъщи и вече се намирахме на по-малко от 1500 километра от София.


        Деляха ни само 4 държави от България,а усещахме,че все още имаме толкова силно желание  да приключенстваме,пътуваме,срещаме цветни и  различни хора и емоции.... За първи път усетихме,че всичко това ще ни липсва ужасно много след като се приберем....

0 коментара:

Публикуване на коментар