четвъртък, 31 май 2012 г.

Първи ден от голямото стопаджийско приключение

       Близо година след като пътешествието до Париж и обратно завърши реших да извадя прашните си архиви от тогава и да ги споделя с всеки,който се вълнува от пътешествия,стопиране,срещи с незабравими хора,изключителни истории и красиви спомени.
       След около месец подготовка,която се състоеше главно в изнамирането на информация относно маршрута,който бяхме избрали,градовете,в които щяхме да спираме и плановете ни за настаняване беше настъпил и най-накрая денят на тръгване. Ще се постарая да споделя с вас всичко,което ни помогна в различни фази на пътуването за да не се налага да го търсите под дърво и камък из претрупаната с информация мрежа.
       Денят беше 9 август,2011 и определено беше един от най-чаканите вторници в живота ми. Дните преди това не можех да си намеря място и можех да се обзаложа,че всяка секунда минава за две,всичко се случва невъобразимо бавно,а денят се влачи със скорост достойна за охлюв медалист от параолимпийска олимпиада.
       Около 6 часа сутринта времето беше приятно и свежо,но беше ясно,че ни чака сериозна жега. Идеята ни беше в рамките на 23 до 27 дни,според зависи от настроението,желанието/макар,че ако следвахме само него май и досега щяхме да се носим из някой далечна магистрала/ да стигнем в Париж,където да бъдем няколко дни и да се приберем живи,здрави,развълнувани и усмихнати.
 Маршрутът на отиване беше следният:

       Беше повече от постижимо по отношение на времето,което бяхме определили.Щяхме да пътуваме единствено на стоп и имахме подготвен относителен график кога къде трябва да бъдем. Имахме малък лаптоп,който трябваше да ни е от помощ,в случай,че ни е нужна спешна информация и за контактуване и уточняване с каучсърфинг хостовете ни.
      До този момент нямахме особени проблеми в подготовка и 80-литровата раница ме чакаше приготвена и подредена като най-належащите неща бяха възможно най-отгоре,а по-маловажните или тези,които бяха взети ''за всеки случай'' кротуваха в долната половина. естествено от последните 20 минути преди да тръгне може би 15 прекарах в колебание дали съм взел всичко,което е нужно или пропускам някой животоспасяващ елемент. Не изскочи такъв в съзнанието ми,тоест знаех,че ако ще се умира,то ще е с чиста съвест,че съм бил възможно най-подготвен.
     Изпробвах отново чантата. Не се усещаше чак толкова тежка колко очаквах. Тежеше 23 килограма,които щяха да се допълнят с още два от чантата на Вики,която се беше настанила на кантара върху 14-ката.
     След симпатично семейно изпращане вече вървях към Жолио Кюри,къдетео беше срещата ни. След 3 обаждания и 20 сигнала свободно ми хрумна дали при Вики нещо не се е объркало,но за радост всичко беше ок и след 15 минути вече обсъждахме кой какво е взел и дали другия не е забравил нещо,което пък другия от своя страна е бил сигурен,че няма да се сети да вземе.
     Метрото пристигна бързо и след четвърт час слязохме на станция ''Сливница". Не се вписвахме с огромните раници и шарените дрехи много,много в началото на работния ден,но скоро се надявах да сме напуснали урбанистичната машина. Спирката на автобус номер 54,който е определено най-удобен за последващо стопиране в посока Калотина е на около 50 метра. Нужно е да слезете веднага след като видите магазинът JUMBO.

    Местенцето,на което започнахме да стопираме не беше идеалното,но специално на това шосе практически перфектно място не съществува. Открихме малка отбивка и вдигнахме палци. Нямах надежда за моментален стоп,имайки предвид полуградската сред,в която все още се намирахме. След десет минути неуспех към нас се зададе младо момче на около 20,също стопаджия. Поогледа ни доста подозрително,което ме изненада доста,имайки предвид,че ако търсите открити и ведри хора,то стопаджиите на пътя сме перфектният вариант. Оказа се,че е поляк,който се прибира от Грузия,минал през Армения до Истанбул и така се озовал в България напът за вкъщи. Никак не беше харесал България и българите,виждали му се затворени,не особено комуникативни и груби към чужденците. Обърка ме,тъй като честно казано българите сме по-скоро неучтиви един към друг,отколкото към останалите нации,за да не се''изложим пред чужденците''.  Понахрани доста всичко,съдържащо ''бълг-'' в себе си и колкото и да се опитвах да му обясня,че има и безброй стойностни и приятни страни на България,той си беше решил,че тук е краят на света и ако адът има земно местоположение,то несъмнено централата е на запад от Черно Море. Не беше особено напорист и бързо се отказваше и сядаше,гледайки сърдито. Беше решил,че иска да пътуваме заедно поне до Белград. Явно му се бяха сторили половинчати тролове в сравнение с тези 7 милиона пълни такива. Въпросът беше,че ние хич нямахме желание да прекараме с него следващи близо 500 километрата,а и шансът да ни спре кола,която да ни качи тримата с огромните раници си е минимален. Честно казано нямахме нищо против да си хване кола преди нас и ние благородно,благородно да му кажем,че не е нужно да мисли за нас и да му помахаме за чао... След малко Вики спря първата кола,където пътувахме две момчето,страшни симпатяги и настоящи стопаджии,които пътуваха към една село преди Калотина и бяха готови да ни хвърлят почти до границата....и тримата. Качихме се,полякът също и лафчето вървеше страшно приятно. Те не говореха кой знае какъв английски и бързо,бързо минаха на български като от време на време превеждах на Ян,както се казваше,но той доста бързо изгуби интерес и разговорът продължи само между нас четиримата.
        Повозихме се с тях около 40 минути и слязохме на далеч по-привлекателно място за стопиране. Оттам,ако решите може да вземете и маршрутката до Калотина,която ще ви вземе 7-8 лева. Седнахме и джентълменски отстъпихме мястото на Ян да стопира преди нас. Надявах се тук пътищата ни да се разделят и да му пожелаем приятно прибира във Варшава,откъдето беше. Почака 10-ина минути и едно червеникаво Пежо спря. Той поговори с шофьора и се приготви да се качи.Махна ни да дойдем,но изтичах да му обясня,че искаме да вземем въздух и,че ще му е доста по-лесно да пътува сам,имайки предвид,че бързаше да се прибере в Полша. Съгласи се,че докато сме трима шансовете да ни качат доста намаляват и замина.
       Минаха не повече от 5 минути и пред нас спря голям междуградски автобус. Бях вече готов да му обясня,че се е заблудил,че сме туристи решили да вземат редовната линия. Той каза,че е до Словения и пътува празен и ако искаме може да ни хвърли докъдето пожелаем. Качихме се и не уточнихме докъде ще пътуваме заедно,но идеята негласно беше да стигнем до Белград. Не беше особено разговорлив и след няколко размнени реплики и опити за разговор си пусна радиото и съвсем замълча. Вероятно беше уморен. Близо до границата ни каза,че по закон трябва да мине митницата с през автобус. Разбрахме се ние да я минем пеша и да се чакаме в пространството след границата. Бяхме извадили късмет с него,тъй като в този момент 70% от трафика беше от коли с холандска,норвежка или германска регистрация натоварени с покъщнина,деца,забрадени баби и различни особености на турско-сирийския бит. Мюсюлманските коли,в които пътуват забулени- частично или често напълно, жени са огромен брой. Минахме пеша границата без никакви проблеми след набързо сложения печат от полузадрямал сръбски митничар,който ни измънка едно"
- Дека 'ке отиде,бре' ?

       Открихме симпатично местенце с малко неравномера сянка и зачакахме. Разглеждахме хората,чудейки се откъде идват,накъде отиват,защо и изобщо каква е тяхната история. Ако търсите там чейндж или място,където да обмените пари не го правете. Има едно гише,където се случват подобни сделки,но курсът е доста особен,държи го един доста странен арабин,не се издават касови бележки,а ако случайно много повишиш тон или се опиташ да не откриеш някакво обяснение как така са ти изчезнали парите в разликата във валутите,и без това малкото кепенце светкавично се спуска и просто те изчакват да си тръгнеш и пак го отварят. Няколко човека се опариха така и доста разгневени и засрамени си запалиха колите. Напомняха на хора,излизащи от казино. Сигурен съм,че и изпитвах подобни емоции.
   Накратко НЕ ОБМЕНЯЙТЕ ТАМ ПАРИ! Във всяка от най-близките до границата бензиностанции ще приемат евро,а в повечето дори левове.
       Чакахме половин час,после го закръглихме на цял и взех да се чудя какво е станало с нашия човек. Все пак колко ли време е нужно един автобус да бъде проверен/ погледнах преди да се поодалечим и нямаше колко,а само 1 автобус пред него,който замина след 15 минути/ и пуснат,при това празен. След час и половина започнахме да стопираме,пък ако изскочи автобусът ни,още по-добре. След 15-ина минути ни спря един симпатичен мъж и се оказа,че и той пътува за към Белград. Явно е имало някакъв проблем или с документацията на автобуса,или повреда,или 15 килограма кокаин... Пътуването до Белград беше страхотно. Човекът се оказа страхотен симпатяга от Бърно,който често пътува из Балканите,тъй като е директор на компанията,в която работи за региона от Унгария до Турция. Говорехме много за стереотипите,разликите между нациите в тази част на Европа,които той като чужденец може да забележи най-лесно...Общо взето 3 часа почти не млъкнахме,а разговорът си течеше без никакъв проблем...
   През това време на няколко пъти се опитах да се свържа с каучсърфинг хоста ни,но той не си вдигаше телефона цял следобед,не отговаряше на смс-ите и въобще съвсем изчезна. Това означаваше,че може да се наложи да потърсим хостел/мотел,тъй като около Белград нямаше никакъв къмпинги. За радост хотелът,в който трябваше да отседне Радек беше в центъра на града/близо до мястото,където се пресичат Дунав и Сава/,което доста ни улесни,откъм ходене. Поговорихме си още малко преди да се разделим,а той ни остави визитката си ''за всеки случай''... Жалко,че в последствие един сериозно потоп ми я открадна и се изгубихме като контакт...
   Сравнително лесно открихме Costa Coffee с Wi-Fi и се спряхме на един хостел на брега на Дунав на около 15-ина минути беше от центъра. Кварталът се нарича Земун и в частта си откъм реката е доста свеж. Има градина,подобна на морските във Варна и Бургас с уютни,малки сладкарнички. Хостелчето не беше кой знае какво,но бяхме сами в стая,което си беше чук.Е,вярно,че беше 15 евро на човек на вечер,което си е пладнешки обир,имайки предвид обстоятелствата,но не планувахме често да сме в хостели,тъй че нямаше защо да се оплакваме. Изготвихме плана за следващия ден,взехме си душ,отдадох рапорт пред записките си и около полунощ закрихме първия ден успешно с идеята след 6 часа отново да сме с раници на гърба.