неделя, 22 юли 2012 г.

Дълъг и изморителен австро-унгарски преход

     

          Само няколко завъртания на стрелката по-рано плановете ни бяха съвсем други от ситуацията и развитието и. Искахме да сме във Филах,пътувайки към вкъщи през Словения,а се намирахме само на няколко километра от Виена. Оттук плановете ни бяха да продължим пътя си до Будапеща,откъде да тръгнем към Татабаня,Сегет,Сърбия и вкъщи =)

           Бензиностанцията, на която бяхме спрели беше сравнително голяма и практически мястото беше разделено на две различни бензиностанции,разстоянието между,които беше някъде около 50 метра. За съжаление към момента трафикът не впечатляваше по никакъв начин и след близо половин час,през който спряха единствено две коли,решихме,че е абсолютно безсмислено да продължаваме с опитите си. Купихме си кафе и в сладки приказки зачакахме утрото и нашествието на коли.

         Когато стопирам съществува само един период от денонощието,който наистина не понасям. Обедната жега,вечерният хлад или тъмната нощ не ми пречат и свиквам с тях бързо,но периодът между 6 и 8 сутринта е убийствен. Утрото е настъпило,слънцето все по-смело се показва пред света,а ти си пълен с енергия,ентусиазъм и желание за пътувания,разговори,стопиране и срещи с нови интересни хора. Е,да,ама такива хич не се мяркат. Към този час колите са дефицит за разлика от стопаджийската ти жажда.

          Този ден не правеше изключение. Готовността ни да стопираме беше сериозно изпреварила идеята на хората,когато точно да пътуват и почиват. Около 9 започна осезаемо да се забелязва съживяването на бензиностанцията и с нея надеждата ни най-накрая да продължим пътуването си отново разцъфна. След час трафикът беше вече нормален и почти не оставахме без работа. За съжаление първият час тя не беше особено ползотворна и резултатът не беше налице. Чак около 11 и половина успяхме да открием транспорт. Реално целта ни-минимум беше да стигнем до другата страна на града,откъдето спокойно щяхме да използване и целия трафик,излизащ от града. Момче на около 26-7 години със страхотни сини очи,очевидно местен и нямаш никакво понятие от английски сам ни предложи на немски да ни качи в камиончето си. Бяха ни нужни поне 5 минути,докато успеем да се разберем,сочейки различни неща по картата и жестикулирайки по всякакви начини,докато успеем да се разберем и се окаже,че наистина би могъл да ни помогне много. Честно казано не бяхме на 100% уверени,че няма да се окажем,извън главния път,което да ни донесе безброй главоболия,но въпреки всичко се доверихме на интуицията си.  Щеше да е още по-готино,ако можехме и да се разбираме по някакъв начин,но за пореден път се случваше да попадаме в ситуация,в която незнанието на немски ни спъва. Така или иначе пътуването беше съвсем кратко и след 15-ина минутки вече се намирахме,отново много близо до Виена,но от другата и страна,която към момента беше далеч,далеч по-удобно за нас. Не мога да обясня защо или каква е причина,но несъмнено момчето-австриец-работник е един от хората,които най-ясно мога да визуализирам в съзнанието си година по-късно.

           Новото място,на което се намирахме беше далеч по-задоволително и удобно. Бензиностанцията беше широка,доста натоварена и най-важното- поемаше целият трафик наведнъж и нямаше да ни се налага да се местим постоянно от една на друга,както по-рано,търсейки тази с повече коли.
           Запознахме се с две момичета от Словакия,които бяха пътували до Загреб и се прибираха към вкъщи. Разказвахме си историите,къде сме били,откъде сме,накъде отиваме,кои сме и т.н. и т.н. Бяха готини и определено се ентусиазираха още повече за някое по-дълго пътешествие.

             Идеята беше да ги качат преди нас,а пък ние да ги изчакаме. Честно казано забелязвам колко много стопаджии не спазват това златно стопаджийски правило. Когато пристигнеш на една бензиностанция и преди теб има стопаджии е редно да ги изчакаш да си намерят кола,вместо да започнете едно отвратително надпреварване и тичане по колонките. Правилото е препоръчително,ако не сте в една посока и задължително,ако маршрутите ви съвпадат.

             Не се наложи да чакаме кой знае колко дълго-нито двете стопаджийките,нито за кола.
Решихме да напишем Tatabanya на табелата си първо,защото беше сериозна стъпка по магистралата и второ -името на града ни спечели моментално. След 10-ина минутки към нас се приближи мъж на около 30,който явно беше забелязал табелката ни и ни попита дали сме  към Татабаня.  Оказа се,че е унгарец,който от няколко години живее в Швейцария,но му се налага да пътува до родината си няколко пъти в годината по работа. В този случай се прибираше просто за да види семейството си,което живееше в Татабаня. Интересуваше се доста от политика и икономика и разговорът ни се въртеше основно,около тези теми. Стана дума за винетната система в Унгария и логичната й реформа ( до преди няколко години в Унгария се продаваха винетки единствено за шест месеца и и една година ),за строежа на магистрали и ползата от таксите. Говорихме си за проблемите на унгарците,които преди години следваха държавната политика възможно най-много заеми да се теглят в швейцарски франкове. В последствие настъпи до болка повтаряната и обсъждана финансова криза и пазарите прегърнаха валутата на Швейцария. Цената на швейцарския фрак се вдигна сериозна а с това логично и задлъжнялостта на мнозинството от унгарците. Най-просто обяснено-ако сте изтеглили заем на стойност 100 000 франк с курс към еврото 0.5,то вашият реален заем по главницата е 50 000 евро,а при сегашните обменни курсове вече дължите около 90 000 евро. Само заради ситуацията на пазарите дължите на банката почти двойно повече пари,отколкото сте изтеглили!

              Пътувахме заедно около 160-170 километра,когато се наложи той да свие към града на семейството си. Слязохме на последната бензиностанция преди Татабаня и продължихме да стопираме в посока Будапеща. малко по-късно баща и син ни хвърлиха до последната бензиностанция преди града,но за съжаление не говореха нито английски,нито някакъв друг език,освен унгарски. Престоят ни в колата беше мълчалив и не особено запомнящ се. След половин час се намирахме вече на няколко километра от Будапеща,с идеята до края на деня да сме извън Унгария.

              На тази бензиностанция се наложи да си почакаме. Тук е мястото да се спомене,че ако стопирате в Унгария,е от особено важност да не спирате на бензиностанциите MOL,които са доста по-слабо посещавани и ненатоварени за сметка на по-известните като Шел,Омв и т.н. Двамата с Вики,обаче все още не знаехме тази особеност на страната и спирахме на всяка бензиностанция,независимо каква е. А и честно казано не е лесно да знаеш къде да спреш,имайки предвид,че в картите на страните бензиностанциите са отбелязани само със знак за колонка,а не и с информация каква е.

                Прекарахме около два часа тук. Колите бяха малко,отворените към комуникация хора бяха още по-малко и сумарно възможностите ни не бяха особено много. След близо два часа и половина Вики се заговори с една жена,която се оказа,че е от Будапеща и няма проблем да ни прехвърли от другата страна на на столицата. Нещо,което несъмнено би ни било от огромна полза,отново поради фактът,че ще можем да използваме целият трафик,излизащ от Будапеща.
Съгласихме се. Беше забавна и готина,но нямахме идея,че качването ни при нея щеше сериозно да затрудни пътуването ни и щеше да го забави с няколко часа. Както си бъбрихме изведнъж се оказа,че тя е влязла в Будапеща и буквално не знаеше как да ни остави от другата страна. Беше пътувала само и единствено в обратната посока и си няма и на представа как се стига до изхода през града. Идеята й е била да продължи по магистрала и в последствие да мине на близката детелина,но в приказки се беше разсеяла. За капак на всичко самата тя бързаше ужасно много и въпреки всичките и извинения и неудобството,което изпита се налагаше да ни свали в самата Будапеща,откъде ние сами с помощта на градския транспорт трябваше да намерим изхода на града.

                Не си спомням по каква причина и каква е била идеята,която ме е мотивирала да го направя,но за огромна наша радост бях принтирал изходите на Будапеща. Положението не беше толкова отчайващо,но лещите ми вече сериозно сдаваха багажа след толкова дълго носене и беше хубаво възможно най-скоро да ги сваля. Опитахме се да намерим станцията на метрото,която ни беше нужна,но за лош късмет хората,които питахме или не знаеха къде точно се намира или ни насочваха в друга посока. Явно трябваше да погледнем в интернет как стоят нещата,вместо да се лутаме така безцелно из града. Вики отиде да попита в един голям автомобилен център на близо. Там вече хората са били далеч по-усмихнати,услужливи и най-важното- в час. Вече знаехме къде трябва да хванем метрото,на коя станция да слезем,на кой автобус да се качим,в последствие и коя спирка е нашата.

     Проблемът беше,че нямахме никакви други пари,освен евро,а в Унгария се приема само националната валута. Търсихме обменно бюро,но не открихме такова. Банките бяха вече затворени. За съжаление щеше да се наложи за първи път от цялото пътуване да се возим в градския транспорт гратис и то в най-неподходящия момент- бяхме изключително уморени,лещите ми силно пареха очите,а и бяхме ужасно изнервени от факта,че изобщо ни се налагаше да търсим изхода на Будапеща.

     За наше щастие-метрото в унгарската столица е подобно на мюнхенското по отношение на валидацията на билетите,т.е входът е отворен,а хартийката се валидира на машинки в центъра на фоайето,водещо към перона. По всичко останало се различава и то чувствително. Смея да кажа,че софийското метро е на светлини години от това в Будапеща по отношение на състояние,чистото и поддържаност. Да,вярно е,че тук то е открито далеч преди българското,но (метрото в Унгария датира от края на 19 век и е второто по 'старост' в Европа след Лондонското) към момента ситуацията беше определено в полза на Метрополитен София.

               Наложи ни се да пътуваме 6 или 7 станции,след което трябваше да открием спирката на автобуса,който щеше да ни отведе към така желания изход на града. С доста помощ от две местни жени,които буквално дойдоха с нас до самата спирка успяхме да открием на кой точно автобус да се качим,тъй като там,където се намирахме се явяваше нещо като депо за автобуси или крайна спирка и трябваше да открием линията,от която се нуждаем сред повече от 40-50 автобуса.
           Пътуването ни гратис с него ни притесняваше повече,отколкото в метрото първо,защото несъмнено щеше да е по-дълго и второ,защото като цяло навсякъде контрольорите проверяват по-често наземния транспорт. Беше нужно да изминем около 15-16 спирки,което беше сериозно напрежение,а прибавяйки отличните ни познания по унгарски и липсата на особено силна вяра,че тукашните контрольори са много по-мили и вежливи,отколкото софийски положението не ставаше никак розово.     След доста дебнене и чудене кой точно от пътниците може би ще се окаже контрольор слязохме на спирката,която си бяхме записали. Оттам трябваше да продължим около 200 метра надолу и да открием подходящото място за стопиране. Такава беше информацията,която имахме от hitchwiki. Е,явно днес няколко неща трябваше да се объркат,тъй като се оказа,че на мястото,където трябва да показваме стопаджийските си умения е изградена звукова стена,каквато често се изгражда,ако магистралата минава през или близо до града. Имаше възможност да се стопира малко по-рано,но на това място се включва колите отдясно и беше почти невъзможно някой да отбие. Колебаехме се как да реагираме и се наложи да се върна 250 метра назад,където има бензиностанция OMV,на която решихме да стопираме,поне с идеята някой да ни качи на магистралата. Върнах се,тъй като Вики беше останала за да не мъкнем напразно багажа,в случай,че се окаже,че няма по-добро място.

                Опитите ни бяха доста активни,тъй като сравнително скоро се стъмваше. Нямахме информация къде да прекараме нощта в Будапеща,а освен подозирахме,че трафикът на тази бензиностанция,който и без това не беше особено активен скоро може би съвсем ще изчезне. Налагаше се бързо да открием кола и опитите ни за това се оказа сполучливи само след 10 минутки. Мъж на около 40 години се съгласи да ни качи на магистралата до първата бензиностанция,която беше на около 20 километра. Докато пътувахме стана на въпрос за традициите на стопаджийството в страната му и той разказа,че до преди 30-ина години се е считало за нормално,интересно и вълнуващо,но постепенно хората са загубили навика и в момента определено Унгария е трудна дестинация за стопаджийството.След 10-ина минутки слязохме в далеч по-добро настроение. Бяхме съумяли да се върнем отново на главния път,което ни даваше огромни шансове да открием кола. Това,обаче щеше да се случи утре. Бяхме ужасно уморени,очите ми бяха толкова щастливи,когато свалих лещите си,макар да им бяха нужни няколко часа за да се успокоят напълно.

           Никога не съм вярвал,че се чувства толкова щастлива на някоя бензиностанция,но тази огромна и постоянно пълна такава ми доказа,че и това е възможно. На сутринта шяхме да имаме сериозни възможности да се придвижим към вкъщи.


 Вече усещахме как усещането,че се прибираме у дома се усилваше все повече и повече... Беше приятно... 

сряда, 18 юли 2012 г.

Отново Залцбург,отново трудности,отново балканско решение


         Събудихме се в страхотно настроение и радостни,че този път нямаше нито дъжд,нито гръмотевици,нито огромни локви из целия къмпинг. Определено бяхме улучили точния момент да се върнем в Мюнхен. Въздухът беше лек и свеж,а слънцето грееше,показвайки потенциал за развитие на сериозна жега по-късно през деня.

         Регистрирайки се на рецепцията се заговорихме с мъжа,който попълваше данните ни и се оказа,че вчера е била първата вечер от седмица насам,в която не е валяло. През последните 7 денонощия е имало дъжд абсолютно всеки ден. Късметът този път ни беше покрил. Честно казано не ми се мисли какво щеше да ни се случи и какво влияние щеше да ни окаже,ако при първия ни престой,след огромния порой,дъждът бе продължил да се излива от небето още цяла седмица. Пораженията бяха сериозни само след 12-13 часа порой,а не ми се мисли,ако дъждът се беше настанил за няколко дни.

          Този път престоят ни в Мюнхен щеше да е далеч по-кратък. Идеята ни беше да се насладим още веднъж на мюнхенската бира,наденички,пържени картофи и сладко-горчивата баварска горчица,да напазаруваме повечето от нещата,от които ще имаме нужда до края на пътуването и да отпочинем няколко часа,разхождайки се в страхотния Hellabrunn Tie Park. Колебаехме се дали да прекараме още една нощ в къмпинга,но решихме,че е по-добре да продължим пътуването си,тъй като малко или много датата,до която бяхме решили,че ще се приберем наближаваше.

          Успяхме да открием почти всичко,което бяхме замислили в един от близките супермаркети. Хапнахме вкусния си обяд и се насочихме към станцията на една от линиите на метрото,което щеше да от отведе близо до края на града,където вече знаехме има доста удобно място за стопиране. Немската магистрала А8 практически започва директно от града и е продължително на Розенхаймер Щрасе.

         Колебаехме се какво да напишем на табелата си. Единият вариант беше Залцбург,но ни се искаше този път да свием няколко километра по-рано и да напуснем Австрия през Вилах за да не се налага да минаваме през Виена и съответно Будапеща,а директно да се приберем през Словения и Хърватска. Решихме да си изберем някое градче от картата,което съвпада с нашата посока и незнайно защо се спряхме на Holzkirchen. Неособено голям град с около 15-16 хиляди души население,но определено ни спечели с името си.

         Като че ли написване на табелата Holzkirchen ни отне повече време,отколкото самото чакане на кола. Не се наложи да чакаме и 10-ина минутки,когато една един сравнително малък опел отби на 20-ина метра от нас. От страната на шофьора излезе усмихната,чернокоса жена,която,освен немски,очевидно знаеше доста добре и английски,тъй като веднага след като видя,че не сме германци смени на английски. Беше в нашата посока,а лъчезарната и усмивка и веселост нямаше как да не ни убеди да пътуваме с нея. А и допълнихме още един елемент от пътешествието ни- за първи път ни качваше сама жена = ) .

       Едно от първите неща,за които се заговорихме беше изненадата и,че някой изобщо първо е чувал за Holzkirchen и второ - решил е да стопира именно дотам. Обяснихме й,че всъщност за първи път разбрахме за съществуването на градчето преди около 15-на минутки,разглеждайки картата на Бавария. Мисля си,че спря за да ни качи единствено,защото видя малкото си градче,изписано върху стопаджийската ни тетрадка,пълна с всякакви градове,села и паланки. Сигурен съм,че ще да ни подмине,ако се бяхме спрели на което и да е друго градче в местността, Беше забавна,усмихната и се вълнуваше от доста неща. Работеше към козметична агенция,но самата тя явно използваше съвсем малко грим,а и не звучеше дълбоко развълнувана от честото използване на козметика и подобни продукти,ставайки явно свидетел на неособено добрите резултати,които дават подобни химии в дългосрочен план.

        Налагаше се съвместното ни пътуване да е кратичко,но си го бяхме заслужили с избора си на табелка. Следващата ни спирка трябваше да бъде Филах, Градът се намира в Южна Австрия и бяхме решили именно през него да влезем в Словения. Нямахме особено голямо желание,тоест никакво да посещаваме пак Залцбург ,тъй като първо можеше да се окаже в неприятния капан на лошото място за стопиране и второ може би щеше да ни се наложи да пътуваме през Виена и Будапеща,което щеше едновременно и да ни забави,а и да направим вероятно по-трудно прибирането ни.
       Стопирайки на бензиностанцията преди Холцкирхен нямаше как да изберем кола,която да се е насочила в нашата посока по простата причина,че всички автомобили бяха в нея. Важното беше да търсим отбивката на пътя за Филах след като стигнем Австрия.

        Чакането ни не беше нито дълго,нито неприятно. Изпихме по кафе,хапнахме и скоро вече пътувахме към Остеррайх. Намирахме се отново в женска кола,което може би трябваше да означава,че днес ще бъде дамският ден в пътешествието ни. По време на цялото пътуването до сега не ни беше качвала жена,а сега в рамките на 1 час се случи на два пъти. Беше момиче на 26-27 с огромна енергия,положителни емоции и несломима вяра в красивото бъдеще. Учеше микробиология и всички,свързано с темата беше мания,граничеща до лудост. Разказваше ни за лекциите и работата си с такъв ентусиазъм,привлекателност и усмивка,сякаш не търси бактерии,бацили и гъбички из животински и хорски секрети,а е параден парашутист към армията от Умпа-Лумповци на Уили Уоанка. Независимо от факта,че беше доста разсеяна и донякъде я вееше вятърът на бял кон съм сигурен,че е и ще бъде страхотен професионалист,който ще успее в областта си. С толкова много енергия,желание и любов спрямо специалността ти,просто няма как да не се случат нещата по задоволителен начин. Разпитваше ни за  всичко,което и хрумна- за нашите курсове,за България,за живота тук,за българите,за езика,обичаите,нравите,за нас самите и за какво ли още не. Пътуването ни с нея беше един прекрасен стоп,който въпреки последвалия проблем си остана в топ 10 на всички времена. Проблем,затруднения? Директно казано- улисана в разговора ни,момичето пропусна разклона за Филах и се оказахме на пътя,който бавно и сигурно щеше да ни заведе в Залцбург. Ситуацията все още не беше фатална,независимо,че щеше да се наложи да се връщаме към една от най-трудните ни дестинации до момента. Залцбург има огромно кръгово в края на града,което щеше да ни даде евентуална възможност оттам да хванем магистралата за Филах. Идея,от която все още не се бяхме отказали,въпреки ясните сигнали на съдбата,че няма да се случи,както сме я замислили.

        Максимума,което можеше да направи момичето към момента беше,стигайки Залцбург да ни остави в края на града. За радост знаеше как да стигне до него. Естествено дори не й споменахме за Филах,тъй като нито аз,нито Вики имахме някакво желание да разваляме страхотно ни пътуване до момента с някакви си грешка,която момичето беше направило неволно.

        В крайна сметка ситуацията към момента беше следната- намирахме се в Залцбург,скоро щеше да започне да се стъмва,мястото беше е крайно неудобно и трафикът не кой знае колко активен. Вярно е,че не всичко беше розово и може би не трябваше да се озоваваме тук,но  като че ли за първи път се изнервих от началото на пътуването досега. Естествено като всяка подобна емоции,беше напълно безсмислено и след време не само,че съжалявах,а дори ми се струваше безкрайно смешно.

          Времето минаваше,колите не спираха,а пешеходният светофар,който работеше само след натискане изобщо не работеше за нашата кауза. Единственият изход беше да стопираме близо до автобусната спирка,а от време на време да си позволяваме да натискаме светофара,което щеше да увеличи шансовете ни някой да ни взе,тъй като така или иначе вече е спрял. Следващите 15-ина минутки не бяха особено плодотворни,дори си бяха трагични. Шансовете ни за кола изглеждаше ужасяващо малки към момента,но така или иначе нямахме друг изход,освен да упорстваме напук на вероятностите, илюзорните изгледи за успех и собствения ни яд. По време на едно от отчаяните ни стартирания на светофара,колата,която спря първа се загледа в табелата на Villach и десният прозорец се свали. От малкия джип се подаде глава на мъж на около 40-те с прическа на италиански футболист /не много дълга,черна и зализа назад коса/,който ни каза на немски с не много немски акцент,че пътува за Виена и ако искаме ще ни качи. За по-малко от секунда преценихме шансовете си,именно оттук да хванем кола за Филах,особено след скорошното падане на вечерната тъмнина,умората ни и трудностите на нощния стоп. Важното беше да се преместим от това 'прокълнато' за нас място и неособено големият черен джип се оказа нашето превозно средство.

      Мъжът,който ни хареса и сподели пътуването си с нас с цената на позадрана в бордюра предна дясна гума се оказа босненец. В Австрия щастието си търсят страшно много сърби,босненци,черногорци... Когато бил на 17-18 баща му успял да го изпрати/ явно човекът е имал връзки в определени среди или кръгове/ да учи в Австрия и така избегнал наборната служба и загубата на няколко ценни години в Сараево. Желаейки явно да наследи професията на майка си,завършил дентална медицина във Виена,преминал стажове,започнал своя практика и като че ли без да ги почувства осезаемо годините се завъртяли и към днешна дата не се беше връщала у дома повече от 20 години. Ясно е,че не го грозеше вече нито опасността от войната,нито от принуждаване да отбие службата си,нито смръщените погледи на съгражданите си,но въпреки това като че ли нямаше и никакво желание да стъпи отново в Босна. Беше горд,че е финансово успял,че е станал 'човек' и то 'на Запад' и дори да звучи по-силно,отколкото е в действителност си мисля,че се срамуваше,че е от Босна или по-скоро беше щастлив от втората половина от дните си дотук. Би бил още по-доволен и благодарен на съдбата,ако директно се беше родил в тази страна. Изтокът и Балканите не само не го привличаха,а събуждаха по-силна емоция в него.

         Не знам дали поради горните особености на житейския му път,но единственият език,който говореше,освен родния си беше немски. Не се и съмнявам,че той е бил на перфектно ниво,но нашето с Вики далеч не беше такова и разговорът беше подчинен на общия балкански език,което затрудняваше,имайки предвид,че босненският се разлива чувствително от сръбския.
   
          Бяхме решили в никакъв случай да не влизаме във Виена,а да останем директно на магистралата към Будапеща. Новата ни цел се наричаше Сегед. Следващите часове щяха да покажат дали този път ще съумеем да достигнем желаното място.

          Босненско-австрийският хирург-стоматолог ни остави на последната бензиностанция преди Виена.

 Часът беше около три,нощта тъмна,поради липсата на луна,а звездите....звездите бяха незабравими. 

четвъртък, 12 юли 2012 г.

Как да стигнем изходите на Габрово?

   
        Габрово се намира в централната част на страната,а само на няколко километра от центъра на града се намира областта Узана,която е географският център на България. Славата на Габрово е в шегите,вицовете и местния специфичен хумор.

Изход за София 

Имайки предвид къде се намира изхода за София най-удачно ще е да стигнете до него пеша. Трябва да вървите по бул.Стефан Караджа. В един момент ще стигнете Автогарата. Нужно е да продължите в същата посока още около 500-600 метра,докато стигнете бензиностанция Петрол,където има спокойно и удобно място за стопиране. От този изход може да стопирате за Севлиево и София.



Изход за Южна България и връх Шипка

         За да стигнете до разклона за Шипка е нужно да се качите на автобус 1,7 или 10. Самата спирка се казва ''Разклон за вр. Шипка", но ако се притеснявате,че може да я пропуснете попитайте шофьора или някой от пътниците кога да слезете. Веднага след разклона има удобно място,където бихте могли да стопирате.

Изход за Велико Търново

 Ако искате да пътувате към Велико Търново използвайте тролеи с номера 33 или 34. Тъй като и двата тролеи обслужват доста спирки най-добре попитайте къде точно да слезете за разклона за Търново.


ТРАНСПОРТНА СХЕМА НА ГРАДСКИЯ ТРАНСПОРТ В ГАБРОВО---> 
                                   http://gabrovo.bg/files/map-last-color-NEW.pdf

Отново на баварска земя или стрелката, която никога няма да забравим




           Баварската столица се намираше само на около 250 километра и изгледите ни да нощуваме в къмпинга в Мюнхен още тази нощ бяха особено добри. Часът беше около седем вечерта,времето приятно,а бензиностанцията,на която щяхме да стопираме беше непрестанно заливана от трафик,тоест най-вероятно чакането ни тук нямаше да е особено дълго. Е, тогава не виждахме нещата под толкова прекрасна призма,но щастието все още ни владееше достатъчно силно,че да не се съмняваме,че ще стигнем целта си бързо и успешно.

           Именно на тази бензиностанция за пореден път се убедих,че много от шегите и представите,свързани с германците и техните коли са абсолютна истина. За немците кола е не просто вещ или удобен начин за придвижване,а същински член на семейството. За нея се полагат страхотни грижи и перото,което заема от семейния бюджет е близо до това на хората във фамилията. Забелязах как наконтени момичета и жени на около 27-28 години,обути с високи токчета слизат от колите си и сами си почистват стъклата,капака на колата,сипват си бензин,а някои даже си напомпват и гумите. Възможно е да станеш свидетел на ситуация,в която мъж на 35-40 години,висок към 1.90 плаче за чукнатото си Ауди,сякаш е на 9 и са му откраднали най-любимото камионче. В тези емоции не съществува и грам поза или неискреност,напротив- любовта към механиката,движението и автомобилната индустрия като цяло е огромна.

              Един от първите феномени,по които бихте могли да разберете,че вече сте във Франция и сте оставили Германия зад гърба си е именно трафикът и автомобилите в него. Ако типичната германска кола е перфектно поддържан,чист,лъскав и без нито една драскотина Мерцедес,то из Франция без да ви се налага да се оглеждате кой знае колко ще виждате поударени или поизлющени тук-там малки,практични и удобни Рена и Пежа с нисък разход на гориво и пестеливи показатели. Няма нито една друга държава,в която толкова явно да си личи любовта към колите,скоростта и удоволствието от шофирането. Страхотните коли,перфектните и огромни магистрали,липсата на лимит на немските аутобани са само част от доказателствата за истинността на тази легенда.  От тези предимства се възползват и австрийските богаташи с мощни коли,които всяка събота и неделя пътуват до Германия за да могат на воля и без страх от проблеми с полицията да шофират със скорост доста над позволената в Австрия.
   
             Срещнахме стопаджия от Майнц,който се прибираше у дома след дълго пътуване до Барселона и Валенсия. Беше приключенствал около месец като половината от това време прекарал в каталунската столица. Изглеждаше доста уморен и сякаш беше привършил почти всички запази от храна,пари и сили. Предложихме му храна,казвайки му ''Do you have enough food,because if you don't we can give you''.  Не знам как точно се случи,но явно беше чул само първата половина от изречението първоначално и се шокира,питайки с доста силен глас : FOOD?! For you?! Ние се усмихнахме и му обяснихме,че не само,че не искаме храна от него,а всъщност му предлагаме,понеже изглежда в неособено добро състояние. Отговори ни,че все пак е сравнително близо до вкъщи и,че запасите,които има ще му стигнат по пътя към дома. След 5-6 минутки се заговори с някакъв мъж на около 30 със страхотна спортна кола и се оказа,че и той е в същата посока и ще го откара директно вкъщи. Сбогувахме се с усмивка и се пожелахме взаимно късмет. Момчето все още изглеждаше като ударено с мокър парцал и съм сигурен,че след като  е хапнал топла и вкусна храна,поспал е няколко часа сериозно се е посмял на реакцията си,която подсказваше по-скоро някакво наше тайно и пъклено желание да
го оберем под мантията на нощта след няколко часа,а не че му предлагаме да хапне нещо от нас .
             В следващите 20-ина минути бяхме заети главно,за съжаление,не със стопиране,а с опити да разкараме един мургав и особено шишкавичък румънски тираджия с червен,поостарял потник. Въпросният чичко непрестанно ни офертираше да пътуваме с него и се опитваше да ни убеди със знаци и абсурден английски,че сме му много симпатични и държи да ни качи. Естествено от наша страна подобно желание така и не изплува на повърхността и полагахме огромни усилия да му разясним ситуацията,а именно,че няма да пътуваме с него. Пробвахме се на английски,френски,испано-италиански,но той упорито демонстрираше,че не ни разбира. В началото му казахме,че не пътуваме  с тирове,тъй като ще ни отнеме ужасно много време,а освен това сме двама и то с огромни раници,тоест нямаше да не особено удобно в кабинката на камиона. Чисто и просто не искахме да го обидим,казвайки му директно,че няма да се качим при него,дори да се наложи да нощуваме на бензиностанцията и да изчакаме утрото. Той,обаче беше страшно нахален и не се отказваше никак лесно. В един момент просто му казахме с доста по-висок тон,че не искаме и няма да се качим,а той каза ''Ок,Ок'' и се отдалечи на около 30-ина метра,като продължаваше да ни следи с малките си скрити в дебелина очички. Радостното бе,че поне ни остави на мира и можехме,освен да стопираме, да се надяваме и,че някой ще ни качи,което просто нямаше как да се случи,докато се навърташе около нас.

            След 10 минутки към нас се присъедини едно момиче,което сама беше пропътувала разстоянието от малко селце близо до Мюнхен до Лисабон. Беше германка и страхотен чудак- адски пряма,отворена и разговорлива. Бързо намерихме общ език и дори не се мислехме за последиците от факта,че сме трима и може да имаме някои трудности,докато ни качат. Всъщност се оказа точно обратното. Решихме да използваме нашата усмихната табела,а Лена,както се казваше момичето отиде до тоалетната. Докато тя беше там,румънският тираджия зорко следеше движенията ни и определено бяхме радостни,че се намираме на толкова оживена бензиностанция и все още е ден. Не бих имал никакво желание да го срещна на друго място и в друго време. Лена се позабави 5-6 минутки,а през това време един симпатичен мъж с очила ни попита дали сме за Мюнхен и,че ако сме двамата може да ни качи,тъй като и той е към града. Беше супер,че открихме директен транспорт,но му обяснихме,че сме срещнали едно момиче на паркинга,също стопаджийка,която е в нашата посока и,че практически сме трима с големи чанти,които заемаха място за към още два души : D .  Щеше да е адски кофти да я изоставим по подобен начин по няколко причина. Първо,защото беше гадно от чиста човешка и стопаджийска гледна точка,второ,защото колата,с която пътуваше мъжът може би имаше възможност да ни побере,трето,защото изглеждаше симпатяга и не виждам защо трябваше да затрудняваме пътя й към дома,вместо да и помогне и на четвърто,нещо много важно - тираджиятаот Румъния все още беше там и съм сигурен,че ако бяхме тръгнали само двамата с Вики,той щеше да налази момичето с изнервящото си нахалство и напоритост,а независимо,че очевидно беше оправна и можеше да се оправя в различни ситуации,надали щеше да се чувства кой знае колко комфортно с подобен досадни на гърба. Лена се върна след малко и определено се зарадва,че сме открили кола. Държеше,ако няма възможност да ни качат и тримата,ние да тръгнем,а тя да изчака следващата възможност. Двамата с Вики съвсем не бяхме съгласни на плана й =)  Въпросът сега беше щеше ли да има място за всички и всичко. Оказа се,че багажникът на Форда с мюнхенска регистрация е буквално огромен и без особени затруднения глътна и трите 80-литрови раници.

           През следващите около 90 минути изживяхме нещо,което не мисля,че скоро отново ще ни се случи. Както,вероятно знаете в много от участъците на аутобаните в Германия няма горна граница на скоростта. Колкото решиш,с толкова караш. Държава е изпълнила своя ангажимент,поддържайки широки и просторни магистрали с перфектно качество и полицаите през няколко километра по протежението на магистралата.
          Още в мига,в който потеглихме ни стана ясно,че ще стигнем Мюнхен особено бързо. Скоростта рядко падаше под 200 километра,а същевременно разговорът вървеше страшно приятно. Невероятно е устройството на движение в Германия,скоростта е невероятно в сравнение с почти всички други страни,но самата система е изпипана толкова високо ниво,че инциденти се случват далеч по-рядко от държави с силно рестриктивни закони. Буквално летяхме  по аутобана и в един момент,до толкова се изкривява реалността,че когато колата се движи със 140 ти се струва сякаш пътуваш градско.
          Стрелката на скоростомера показа 265 километра в час и този миг се запечата,като един от онези редки моменти в живота ни,за които си сигурен,че никога до края на дните си няма да го за забравиш и усещането,което те е споходило.
   
           Логично след рекордно кратко време се намирахме в Мюнхен и за наша радост човекът минаваше по булевард,близо до къмпинга и нямаше против да ни остави директно там. Разбрахме се с него и Лена,че вместо да и се налага по тъмно да стопира до вкъщи,той ще хвърли до селцето й,което се намираше на около 15-на километра южно от баварската столица.

          С  усмивка влязохме в любимия си къмпинг. Рецепцията отново беше затворена и и този път щеше да се наложи да се регистрираме на сутринта. Това,разбира се нямаше значение. Бяхме преместили пионката си в играта с още едно поле в посока вкъщи и вече се намирахме на по-малко от 1500 километра от София.


        Деляха ни само 4 държави от България,а усещахме,че все още имаме толкова силно желание  да приключенстваме,пътуваме,срещаме цветни и  различни хора и емоции.... За първи път усетихме,че всичко това ще ни липсва ужасно много след като се приберем....

петък, 6 юли 2012 г.

Информация за изходите на Севлиево,Павликени и Хисаря



        Тъй като и трите градче са сравнително малки реших да ги обединя в една статия,в която да се спомене най-важното,в случай,че имате идея те да бъдат част от маршрута и приключенията ви в даден момент.


Севлиево - изход за Велико Търново

         Ако се намирате в центъра на града,значи сте изпълнили 50 % от нужните задачи,а ако се намирате в някоя друга част,то е нужно да стигнете до Статуята на Свободата,известна и като жената с тромпета. Тръгнете по улицата зад статуята и вървете приблизително километър. Ще видите старият мост,който ще се намира от лявата ви страна. В последствие продължете докато стигнете самата магистрала. Наблизо има малко магазинче и удобно за отбиване място.  Искрено казано шансът да откриете кола директно за София е изключително малък.

 ВНИМАНИЕ! Самият аз имам опит с града,а и много други стопаджии - българи и чужденци са сигнализирали,че самата идея за стопиране там не е особено добра и може да се наложи сериозно чакане,което да наруши плановете и графика ви. По принцип стопаджийството в серверната част на България,с изключение на Варна е на не особено развито ниво,в сравнение с територията южно от Стара Планина.


Статуята на Свободата, Севлиево.


Хисаря - изход за Пловдив и Карлово

             Хисаря е малко градче,намиращо се на около 40 километра северно от Пловдив. Градът почти изцяло е заобиколен от стара римска стена от времето,когато Хисаря гордо се е наричал Диоклецианопол. Южната и Западната порта на античния град са относително добре запазени. Определено,въпреки че днес Хисаря не привлича обществото внимание със своята съдба,е град,който заслужава да бъде посветен,докосвайки се до някогашната му слава...

            За да напуснете Хисаря в тази посока,практически има два варианта. Първият е просто да ходите,докато стигнете края на града,където има възможност за махане. Важно е да имате предвид,че колата,която ви спре трябва да пътува до Карлово или най-малкото до Баня,но на второто се съгласете в краен случай. В противен случай има риск да се окажете заклещени между нищото и неговото отражение,чакайки сериозна цифра време.

               Втората опция не е особено препоръчителна,тъй като трафикът е оскъден и непостоянен. Пътят е през Калояново и най-вероятно превозните средства,които ще срещнете ще бъдат придвижвани от 1 или 2 конски сили,може и магарешки такива. Стигнете до Баня и се прехвърлете на главния път/ N:64/,водещ южно към Пловдив,в случай,че изберете този маршрут


Павликени - изход за Велико Търново,Севлиево,София

              От центъра на града започват няколко улици,тъй че погледнете дал сте тръгнали именно по тази,която търсите.  Нужна ви е улицата,водеща на юг '' Атанас Хаджиславчев''. Може да стопирате около моста,който ще се разкрие пред вас в края на улицата. На около 500 метра се намира завой,водещ към главния път София- Варна. Самият той се намира на около 20-ина километра,а веднъж стигнете ли дотам,имате перфектни възможности към всеки град,до който искате да стигнете

            Ако тръгвате от София с идея да посетите Павликени,най-удачно е да използвате пътя през Плевен,поради сериозния трафик по него. Важно е да не пропуснете отбивката за Левски,където трябва да слезете да стопирате за крайната ви дестинация. 

Неподозиран джакпот и усмихнат Голдън Ретривър

       
               Слънцето ни беше казала сбогом за този ден и имайки предвид почти нулевия трафик беше ясно,че скоро трудно ще се откъснем от тази бензиностания.Нощта ни даде възможност да преподредим целия си багаж и да купим доста полезни вещи,които бяхме пропуснали. Неща,от което несъмнено имахме нужда,особено след като времето беше сериозно захладняло и температурите бяха паднали с около 10-12 градуса.  Часовете се оказаха доста по-дълги,отколкото се надявахме,главно заради липсата на коли,които в повечето случаи безпроблемно те разведряват към 6-7 сутринта. Тук,обаче изобщо не беше така и неочаквано за нас,се намирахме през телевизора с чаши ароматно капучино,следейки френските новини,които и тази вече бяха сериозно ангажирани с истерията около Доминик Строс-Кан и анализите,относно напълно съсипаната му политическа кариера. Вече никой не вярваше,че е възможно той да бъде следващия френски президент. Теза и възможност,която звучеше изключително логично и правдоподобно само няколко месеца по-рано...


CarreFour station service

           Истинските ни опити за стопиране стартираха чак към 10 сутринта. През нощта реално имахме само един шанс,свързан с момче на около 27-8 години с жестоко лъскава кола и бял кожен салон,на който се смяхме,представяйки си,че би се съгласил да качи стопаджии... Останахме изумени след като момчето излезе от бензиностанцията и ни попита за къде сме и дали може да ни е от полза. За съжаление той самият живееше в Kehl,което е първия немски град на западната граница. Независимо от това беше готов да се отклони с 20-ина километра,оставяйки ни на магистрала за Саабрюкеб,но за огромен малшанс най-близката бензиностанция беше чак на 15 километра на север от тези 20 километра в Бундесрепубликата,тоест той трябваше да измине близо 70 километра единствено заради нас. Жест,на който не бихме се съгласили в никакъв случай,особено имайки предвид късния час и никак не малкото разстояние. Искрено му благодарихме и му пожелахме късмет в пътя към дома.

           Несъмнено не бяхме попаднали в особено приятна ситуация- намирахме се на бензиностанция със слаб трафик,по-голямата част,от който не е в нашата посока. Следващите часове бяха кошмар от стападжийска гледна точка. Колите,които пътуваха към Германия предпочитаха да не спират на френска бензиностанция,а да си заредят у дома след 10 минути,както беше и най-логично всъщност. В рамките на 5-6 часа спряха само 3 коли за Германия,но всички бяха за различни селца по границата и не ни вършеха работа. За сметка на това десетки бяха хората,които с усмивка ни предлагаха да отидем в Страсбург,който също беше на не повече от 20-ина минутки. Никак не ни се искаше да влизаме в града,главно защото нямахме информация за изходите,което можеше да означава сериозни проблеми и няколкочасово лутане из града. Успехът на досегашната територия също не беше кой знае колко възхитителен,но надеждата  ни,че следващата кола ще е нашата ни караше да предпочетем да останем,където вече бяхме заели позиция. Около 3 следобед заваля пороен дъжд с жестоки гръмотевици,което съвсем затвърди нулевите ни шансове към момента. Нима някой би спрял в подобна жестока буря в чужда страна,вместо да покара още няколко километра и да има възможност хем да излезе от обхвата на бурята,хем да зареди и напазарува спокойно на родния си език и прочие. В този момент за първи път реално обмислихме възможност да се качим до Страсбург и оттам моментално да стигнем края на града,откъде да стопираме за Германия. Проблемът беше,че първо трафикът спадна съвсем и второто нито ние,нито момчетата на бензиностанцията имаха и най-малка представа как може да се излезе от града.

        Решихме да звънна на сестра ми,която да използва hitchwiki за да ни помогне да се ориентираме в града и да го напуснем възможно най-бързо. Изненадващо се свързахме,тя си вдигна телефона,беше си вкъщи,имаше интернет и въобще всичко вървеше по план към този момент с тази идея,но точно в този ден сървърът им явно беше паднал и нямаше как тя да ми продиктува маршрута. Изобщо не ни се искаше да губим цял ден и втора нощ на тази бензиностанция,която ужасно много започваше да ни дотяга.

        Дъждът спря и изгря страхотно слънце. И двамата с Вики бяхме напълно сигурно,че по никакъв начин няма да издържим втора вечер тук без напълно да се изнервим и решихме,ако до 7 вечерта не успеем да открием кола за Германия да отидем в Страсбург,,където да спим в някой хотел и на сутринта да разпитаме сериозно как да открием изхода за Саабрюкен. Вариантът не беше чак толкова лош,нямаше нито да ни забави кой знае колко много,а едновременно с това,щяхме да се наспим добре и спокойни.

          Часовникът бързаше с основната си стрелка да отбележи 17,когато Вики започна да ми маха от далеч и правейки ми разни знаци,които единствено експерт по жестомимичен превод може би разчел...донякъде. Разказа ми,че всъщност решила да попита един от малкото симпатични хора,които бяхме срещнали тук и случайно се оказало,че той пътува не само за Германия,не само в посока Саабрюкен,а за Щутгарт! В случай,че пътувахме заедно това директно означаваше,че бе напълно възможно да стигнем Мюнхен същата вечер. Възможност,която ми се струваше напълно неосъществима,по какъвто и да било начин 5 минути по-рано. Проблемът беше,че човекът беше сериозно пазарувал с огромната си кола и,че беше с куче,тоест мястото в шиииииирочкия форд щеше да понамалее сериозно,ако и ние се качим.

           Кучето беше голдън ретривър и мога да кажа,че определено се зарадва на компанията ни,макар да чуваше единствено гласовете ни. Помогнахме на човека да подреди багажа и мащабните си покупки,така че да се поспести място. Бяха извадили изключителен късмет. Самият той ни сподели,че почти никога не би спрял на бензиностанция буквално на няколкостотин метра преди Германия,но било наложително да оправи чистачките. Напълно неочаквано тестето на възможностите ни бе предоставил един своеобразен роял флъш в невероятно важна ръка. До преди минути правехме сложни планове и отнемащи време замисли  за далеч по-сложен маршрут,а сега пътувахме директно към Бавария с реална възможност да се озовем още тази вече в любимия ни мюнхенски къмпинг. Буквално нямахме търпение и трудно скривахме ентусиазма,усмивките и благодарността си^^
       
          Времето минаваше бързо и неусетно,пътувайки в толкова готина компания. За първи път ни качваше човек и куче,тъй че този стоп си беше знаменателен успех. Мъжът беше доста разговорлив,но в даден момент сякаш умората му започна да се прокрадва и все по-често замлъкваше за няколко минути,през които или ние разказвахме нашите истории или се наслаждавахме на прелестите на югозападна Германия. Не се наложи да спираме през целия път и след някой и друг час се намираха на 10-ина километра от дома на Мерцедес,родния град на Хегел и славата на Красимир Балъков... Щутгарт стоеше на ръка разстояние от нас и усещахме притегателната му сила и не беше никак лесно да устоим да не 'кривнем' от пътя си,свивайки на отбивката в посока столицата на Баден Вюртемберг.

        Сбогувахме се с усмихнатото куче и стопанина му и се заехме с опитите за стопиране към любимия ни Мюнхен и Thalkirchen къмпинг... Ще бъде трудно в няколко думи или изречения да споделя и обясня какво видяхме и какво ни се случи в следващите няколко часа,но несъмнено беше един от най-незабравимите дни не само в рамките на пътешествието ни,но и в целия ни живот.
                 
 Бяхме готови със знака си Munchen^^ Dankeschon =)  

четвъртък, 28 юни 2012 г.

Пътешествие в посока на изгрева...

         Напускането на Париж,когато използвате автостоп не е особено лесна задача. Нужно е да се се използва влак по линията RER A4,с който да пътувате до крайната му станция. Ще са ви нужни около 40 минути.В последствие има нужда от автобус с номер 59,който ще ви отведе до местенце,от което ще се наложи да походите 10 до 15 минути,но всичко това скоро детайлно ще бъде обяснено в блога в отделна статия за изходите на този град.
   Казано накратко- бяха ни нужни около час и половина-два за да стигнем до мястото,от което спокойно можехме да махаме към Метц и Германия. Можехме да посъкратим времето,но бяхме  подло подведени от една от картите на Париж,с които разполагахме.

          За радост на време забелязахме сериозните разминавания и с помощта на един уличен артист от Аржентина нещата започнаха да се понареждат. Той,впрочем беше изключително шарен,цветен и жив човек. Беше гълтач на огън и ни разказваше как решил да замине за Европа с жена си,поради трудностите в родината му. /Преди 10-ина година Аржентина фалира и положението наистина не беше особено цветущо/ Успяли да скрият по някакъв начин,може би и,чрез подкупи,че тя е бременна и след няколко месечно подготвяне кацнали в Барселона. Оттогава съдбата им е да се движат непрестанно из цяла Западна Европа и дори не можеха да си представят да живеят в един единствен град,както са го правили преди. Мъжът се казваше Алфонсо и с гордост носеше тениската на аржентинския национален отбор с името на Марадона. Нима имаше аржентинец,за когото Дон Диего да е не една живя легенда и реликва? Показвайки,обаче татуировката си на ръката с лика на Че Гевара / огромният и единствен портрет,дело на Алберто Корда. Може би най-известната снимка в историята/ ни каза,че никой не е по-голям от El Comandante Ernesto... Няма как да го чувства и по-различен начин,за аржентинците и всички южноамериканци Гевара завинаги ще си остане символът на едно идеалистично,безкористно и самопожертвователно опълчение не само срещу капитализма и финансовата мощ на корпорациите,а и срещу опитите на Съединените американски щати за  вмешателство в политиката на региона,потисничество и контрол над ресурсите на тези страни. За тях Че Гевара беше герой и идол и нищо не можеше да засенчи този негов статут. Проверката на времето беше дала своята оценка и вече така тази легенда се подхранваше сама от себе си. Легендата се превърна в мит.


El Comandante Ernesto през обектива на Алберто Корда
 
            Нужно беше да наваксаме изгубеното време в опити да достигнем т.нар. barrier de peage и с усмивки се сбогувахме с Алфонсо и невероятния му живот. Определено беше един от най-страхотните хора,до които се докоснахме по време на цялото пътуване.
      След около един час вече бяхме до мястото за плащане на тол-таксите и с радост отново почувствахме свободата и широтата на пътя. Усещането да оставиш града зад себе си е толкова олекотяващо за цялото ти същество, чувстваш се сякаш си свалил сериозен товар от гърба си,който и без това е сериозно ангажиран с 80-литровката.
   
            Както и очаквахме,чакането ни не продължи дълго. Пътувахме с мъж на около 30,доста изискан и спретнат,използващ перфектен английски,който беше управител на една от най-големите винарни в региона. Разказа ни множество неща за професията си,бизнеса,плюсовете и проблемите на бранша. От дума на дума стана въпрос,че и той самият постоянно пътува,поради различни фестивали,свързани с виното и тематиката и няколко пъти е посещавал България последните години. Беше останал със смесени чувства,но говореше с топло чувство и по-скоро нещата,които не му бяха допаднали бяха в следствие на икономическите фактори,не толкова на обществени или социални. България представляваше интересен за него,както личен,така и финансово-инвестиционен. Вълнуваше се от страната,а разговорът се насочи дори към особеностите на политиката в България,Франция и т.н.

            You have a very...hmh...funny prime minister - пошегува се той,а асоциациите с Берлускони и донякъде Саркози не закъсняха. Беше интелигентен и съжалявам,че пътувахме единствено до Реймс заедно. Малко преди да слезем,буквално отбивайки се от пътя,му хрумна нещо и ни помоли за секунда да изчакаме. Започна да търси нещо в плеъра на колата и след малко зазвуча ''Притури се  планината''. Бях малко като ударен с мокър парцал,това пък как се случи?! Разказа ни как чул тази песен преди доста години,влюбил се в нея и го завзело онова усещане,което не спира да те гризе,докато не разбереш как се казва песента,която търсиш. Отнело му доста време и безплодно слушане в YouTube,докато я открие. Помоли ни да му кажем за какво се пее в песента,какво разказва,за какво тъгува жената,която пее? Обяснихме му,а той ми подаде визитката си за да обменяме бъдещи идеи,песни и техните преводи =)


Не я бяхме слушали от години,а един неочаквани спътник ни напомни колко красива е.

              Сбогувахме и въпреки краткия ни престой заедно,мога да кажа,че винаги ще имаме един приятел управител на винарна в Реймс =)
              Все още имахме страшно много време със стопиране и веднага се заехме с него. Разигра се вече познатия сценарий с хора,които пътуват до близкия град,в случая Реймс,но въпреки това чакахме само 20-ина минутки,когато се разбрахме с едно момче-камерунец,че ще ни хвърли до Метц. Всъщност беше и гражданин на Люксембург,където и живееше главно заради високия стандарт на живот. Говорехме на френски,а познанията му за България не бяха особено големи. Знаел,че в Източна Европа има много корупция и проститутки... Често срещал преди време българки,но сега вече си имал приятелка и не се интересувал. Не беше особено разговорлив,но не бих го нарекъл мълчалив. Обмисляше какво казва,вероятно остатъчен професионален навик,имайки предвид,че работеше като търговец във спортен магазин. В тези сфери е важно да не си пилееш напразно думите. Като цяло не успяхме да си обясним защо всъщност ни качи- сподели,че по принцип не качвал стопаджии,не изглеждаше като човек,който има нужда от компания за разведряване или за да вървят по-лесно часовете. В същото време не беше и човек,който би качил някой само от усещане,че иска да му помогне. Странна птица се оказа,но въпреки всичко имаше нещо симпатично в него.

            Пътуваше към дома си в Люксембург и пътищата ни се разделяха близо до Метц. Беше готино,че той малко пообърка пътя и за да излезе на правилното място трябваше да мине през целия град,което ни даде възможност да го разгледаме относително добре без да се бавим излишно. Налагаше се той да продължи на север,а нашата цел беше Германия и ни се струваше напълно постижима до края на деня. Е,все още нямахме представа,че ще попаднем на едно една толкова трудна и неудобна бензиностанция за нашия маршрут и никак не страдахме от това. Времето беше прекрасно,стопът вървеше със страхотна скорост и нямахме никакви проблеми.
            Мястото,където слязохме и изпратихме камерунеца за страната-мечта на почти всички европейци- Люксембург не беше особено добро,поради страшно малкото кръгово кръстовище и тоталната липса на място за отбиване. Налагаше се да открием по-удобна спирка,освен ако нямахме желание да прекараме жестоката августовска жега близо до пътя,а подобно желание хич не се беше зародило у нас към момента =) .


Завършена 1520, катедралата в Метц, продължава  е най-известното нещо в града.

         Открихме приятно местенце за стопиране 100 метра в обратната посока,на която пътувахме и изненадващо ни спря още първата кола. Целта ни беше да се върнем на магистралата и преминем френско-немската граница. Пътуваха две момчета,които отиваха в Нанси,което нямаше да ни приближи кой знае колко до целта,към 50-60 километра,но беше още една крачка в правилната посока. Оказа се,че са турци и ни посрещнаха с усмивки,питайки ни '' Deutsch,deutsch'' и,ако трябва да съм искрен тези усмивки изчезнаха бързо,разбирайки,че не сме германци,нито французи или поляци,а българи... Не разбрахме каква точно е причина,но почти не обелиха дума през цялото пътуване,а започнаха да говорят на турски един с друг,използвайки до преди минутки само немски. Несъмнено бяха имали някакви не особено ведри контакти с българи по-рано,тъй като държанието и отношението им бе недвусмислено  във връзка с произхода ни. Попътувахме,помълчахме,послушахме съседската турска реч и дойде време да слезем на последната бензиностанция преди Нанси.

          За първи път от доста време срещнахме колеги- стопаджии. Всъщност бяха единствено дами и то три. Търсеха кола за Лион,а крайната им цел беше Барселона. Бяха готини и разговорливи,обаче явно им се беше наложило да почакат няколко часа тук и умората ги беше налегнала и се пробваха на смени. Пожелахме им късмет и стартирахме и своите опити. Радващо беше,че не сме в една посока,тъй като струпване в едно направление винаги закучва нещата за всички,особено за новопристигналите,каквито бяхме ние в случая.

           Изненадващо или не на нас първи ни провървя и след около половин час вече пътувахме с един Нанси-ец,който предпочиташе да не пътува по магистралата първо заради таксите и второ,понеже изобщо не си падаше по високите скорости за разликата от скоростта му на говорене,която беше изумителна. Бяха ми нужни 4-5 минутки докато напълно си настроя мозъка да му следя мисълта и думите,които изстрелваше с такава бързина,че умът ти първо чува някакъв неопределен набор от звуци и чак в последствие,след около секунда-две успява да ги разшифрова и да осъзнае смисъла. След 10-ина минутки всичко си беше ок,но в началото човек с нормален слух беше способен да разбере толкова от речта му,колкото и думи може да се открият в звука от падащите монети в ротативките...  Времето,през което пътувахме заедно беше приятно,нямаше особено чувство за хумор и беше провинциалист, с всички добри или лоши страни,които носи със себе си живота в малкия град,независимо дали е във Франция,Германия,Астралия и т.н.

         Изгледи за дъжд ни посрещнаха в Нанси и няколко минутки след като слязохме на бензиностанцията заваля пороен дъжд. За наше успокоение беше OMV - голяма,със сериозен трафик и достатъчно място,където да се скрием от дъжда и да не се удавим. Е,чакането ни продължи само 10-ина минутки,когато един симпатяга с огромна черна брада забеляза знака ни с надпис Strasbourg. Пътуването с него беше едно от най-приятните,забавни и интересни. Той се интересуваше от много и различни теми,с което си съвпаднахме и напълно разкарахме тишината за около 160 километра. Двамата с Вики говорихме на английски,а той уж също,но с най-френския акцент,който може да си представите -толкова силно изразен,че чак чаровен. Несъмнено нямаше да си омръзнем,колкото и време да бяхме пътували заедно,но съдбата ни беше отредила само час и половина преплитане на историите ни.

         Стигнахме Страсбург привечер,30-ина минути преди  да се стъмни напълно. Бензиностанцията беше Карфур,което ни донесе доста радост,имайки предвид,че вървят със супермаркет в комплект. Тогава си нямахме и на представа,че ще ни е нужно нещо повече от нормална бензиностанция,но не знаехме и колко време ще прекараме там. Трафикът беше нищожен,почти нулев,ужасно много хора,спираха за да напазаруват нещо за вкъщи и да се приберат у дома в Страсбург. Коли за Германия в следващите часове не се показаха.... Логично опитите ни удряха на камък и около 2 часа вечерта осъзнахме,че явно тази вечер нямаше да ни излезе късметът.
         Надявахме се на следващата сутрин ситуацията да се е попроменила,но дали не бяха напразни надежди и не бяхме объркали фатално маршрутът си за първи път през цялото пътуването?

 Изгревът щеше да ни даде отговори на тези колебания и въпроси....

сряда, 20 юни 2012 г.

Sous le ciel de Paris...S'envole une chanson

           

                 Плановете бяха да прекараме три дни във френската столица и в последствие да я напуснем през Реймс към Нанси и Страсбург. За съжаление не успяхме да се срещнем с доста приятели във Франция,тъй като месецът беше август и съответно моретата,роднинските посещения и виждания със стари приятели течаха с пълна сила.

                В случай,че искате да се придържате към централната част на града,уверявам ви, 3 дни ще са ви напълно достатъчни за всичко,което искате да посетите,но в случай,че сте малоумници като нас,които нямат насита и искате да обикаляте из целия град,из мръсните и любопитни квартали,стигайки до възможно най-много непопулярни места,то тогава ще е най-добре да си изградите някаква схема на придвижване и план,по който да вървите,иначе ще ви се наложи безсмислено да кръстосвате града наляво-надясно. Имаше много неща,до които искахме да се докоснем и огромна част от тях не бяха в центъра,тъй че имахме два вариант - или да пътуваме честичко с метро,което да ни 'разнася' бързо и експедитивно из града или да спим възможно най-малко и да взимаме големи разстояния пеша,които да ни дадат още по-ясна представа за местата,през които минаваме. Избрахме второто. Първо обожаваме да ходим пеша и второ - благодарение именно на тези крачкомобилни придвижвания срещнахме невероятни хора и места,до които нямаше как по друг начин да се докоснем.

                Нека започнем с няколко от нещата,които всеки би могъл да посети. Музеи в Париж - с лопата да ги ринеш. Някои са огромни и световноизвестни,а други са малки,чаровни,скътани от широките булеварди и често работейки два дни в седмицата . Само личните ви интереси и пристрастия към определени области могат да ви насочат към определени музеи,но мога да споделя с вас тези,до които ни се докоснахме и определено заслужават внимание.

                Ако попаднете през Юли- Август в Париж,имайте предвид,че  сериозен брой от музеите са в дългичка почивка и за да не се окажете разочаровани на входа помолете в някое от туристическите бюра да ви информират за работното време и отпуските на музите,които сте си набелязали.                 Музей на модата http://www.lesartsdecoratifs.fr/english-439/mode-et-textile-740/ Музеят се намира буквално зад Лувъра и е изключително лесен за откриване.



                Musee des Arts et Metiers / blogger ми се муси при наличието на ударенията :/ /
http://www.arts-et-metiers.net/musee.php?P=226&lang=ang&flash=f

                Музеят Гиме,посветен на азиатското изкуство/ Giumet Musee / - Един от най-страхотните музеи,в които някога съм влизал. Изцяло отдаден на азиатското изкуство от целия континент- от Япония до Ирак. Най-голямото средище на азиатското изкуство,извън континента.  Ако се интересувате от тематиката,ще бъде истинска трагедия да не се докоснете то това уникално място http://www.guimet.fr/fr/


Музеят Гиме
  http://www.musee-afriqueoceanie.fr/ Музей,посветен на африканското изкуство и наследството на зона Океания.
              
                Музей на картите за игра - http://www.issy.com/statiques/musee/index.html Единственият във Франция и безумно любопитен,ако се вълнувате от история,карти,хазарт,покер и т.н.

                Музей на еротиката - http://www.musee-erotisme.com/fichiers/home.php?lang=en Шарено,цветно и страшно готино място. Не пропускайте.

                Музей на магията . http://www.museedelamagie.com/ Мъничък музей,сравнително рядко посещавам. ОТБЕЛЕЖЕТЕ си,че работи единствено сряда,събота и неделя от 14 до 19 часа,включително юли и август.


                Музеят на Едит Пиаф - 
                Музеят на куклите : 
http://www.museedelapoupeeparis.com/?lang=fr Шантаво и любопитно местенце. Има страхотни избработки и ретро-кукли . Работи от вторник до събота от 10 до 18 часа.

                Musee de la Vie Romantique . http://www.paris.fr/loisirs/musees-expos/musee-de-la-vie-romantique/p5851  Изключително малък музей,помещаващ се в бивш хотел от 1830 година. Не съм сигурен,че може да се нарече точно музей,но несъмнено е място,което си заслужава посещението^^


Musee de la Vie Romantique


Musee d'Art Naif,Paris.

                Musee d'Art naif - http://www.hallesaintpierre.org/  Музеят е изцяло базиран върху наивизма и имайки предвид колко рядко може да откриете подобни прояви е прекрасно да наминете.

              Избрах да отбележа именно тези музеи главно поради факта,че не са особено популярни и често биват пропускани за сметка на музеите-мастодонти.  Списък на други музеи,на които може да обърнете внимание:

Musée d'Art Moderne de la Ville de Paris - Модерната история на града
Musée National d'Art Moderne - Музей за модерно изкуство. Център Жорж Помпиду
Musée Carnavalet - Музей,посветен на историята на Париж
Musée Bible et Terre Sainte- изключително малък музей,посветен на Библията и историята на християнството. Работи единствено събота следобед. 
Maison de Balzac - Къщата на Балзак
Catacombes de Paris - Небезизвестните парижки катакомби.
Musée du Cinema - Музей,посветен изцяло и единствено на киното!
Salon Frédéric Chopin - Мъничък музей,отдаден на Фредерик Шопен
Musée du Vin- Музей на виното.
Espace Dalí- Местенце,в което бихте могли да се докоснете до някои изключителни творби на Салвадор Дали.
Musée du Fumeur - Музей,посветен на тютюнопушенето и пушенето на каквото и да било,когато и да било в историята.
Musée Rodin- Шокиращо! Музей на Роден...


      Градът е многоцветен и шарен и единствено вие бихте могли да решите какво търсите и желаете да получите. Нашето решение беше да не спираме да се движим из целия град,да се докоснем до многообразието му и различните му социални нива и особености. Е,спряхме се и на една-две запланувани и чаровни спирки като на пример :


Поздрав и усмивка за всеки,който го познае  =)

              Първият ден/нощ след събуждането ни в стаята беше последван от 17-часов преход в различни краища,скътани ъгълчета,гледки и срещи,далеч по-различни от широко рекламираните.  Не бъдете туристи,създайте свой собствен маршрут,свои забележителности,информация за които да не слушате със слушалки на ушите,избирайки езика,който говорите... Търсете и не се оставяйте на чуждия избор кое и защо би ви харесало. Това не се отнася единствено за Париж,а за всеки град,в който попаднете и имате поне няколко часа,в които да избягате от задълженията си. Прекрасно е да се ровиш в един град,сякаш е стар непочистван от години таван,в който имаш шанса да откриеш безкрайно количество от непознати съкровища и места.

            Ако се решите на нощни преходи,които в доста отношения ще са далеч по-приятни от дневните,имайки предвид потоците организирани туристически групи и огромния брой коли и автобуси,вземете под внимание,че в града се срещат често,но за сметка на това доста,скитници и бездомници... Фаворит,обаче за мен си остана един симпатяга,сладко настанил се с кучето си в двуместна палатка Quechua директно на тротоара в 13 arrondissement. Подавайки си главата навън,човекът ни помаха с усмивка и отново легна до хмх,едва ли домашния си любимец,по-скоро приятеля си.

             През тези три дни плащахме по 25 евро на човек на вечер практически единствено за да има място,където да поспим за няколко часа и да не се движим постоянно със стопаджийските раници. Нямахме никакво желание да си губим времето в спане,както се старая да правя и в София всъщност =)

             Жестоката среднощна лятна буря с гръмотевици и порен дъжд,после град,а после отново дъжд,която ни завари без чадър и на около 2-3 часа път  от раниците ни, единствено ни разхлади,зарадва и  вдъхнови за :


Fucking good taste of music 

 След малко повече от 80 часа (колко малко звучи така погледнато) в Париж,трябваше да поемем пътя към вкъщи. Имахме идея той да е по-кратък и бърз,в сравнение с този от първата половина на пътешествието. Решихме да не оставаме последната нощ в мотела,а да я прекараме отново под открито небе,разхождайки се с надеждата алчно да издирим нови,шантави емоции и спомени^^

              Нощта напредваше и не след дълго започна да отстъпва своето надмощие,позволявайки на слънцето да завзема нови територии от света,губейки други в обратния му край. Изпратихме Луната,посрещнахме изгрева,взехме си сбогом с любимата ни Gare de Lyon и стартирахме приключението,което се надявахме щеше да ни доведе у дома.

понеделник, 18 юни 2012 г.

Гнусното усещане да се докоснеш до едно интервю

               
           
              Ако вие самият сте били на някой от протестите в защита на българска гора,то несъмнено сте краен екстремист,който желае тотален хаос,дезорганизация и повсеместно насилие по улиците на България. Е,може би все още не го знаете или не сте открили демона в себе си,но един самозабравил се журналист си позволи да го стори.


Питам се...Колко ли ниско е способен човек да падне само и единствено,защото му е заповядано да се държи по определен начин....?

                  Пиша тези редове не,защото очаквам някога да достигнат до г-жа Диана Найденова или до някой,свързан по какъвто и да било начин с така наречената ''национална'' медия БТВ. На коя нация? Честно казано дори да бъдат прочетени от нея или неин колега,по никакъв начин не биха повлияли. Сигурен съм,че ще бъдат разгледани като поредния анонимен коментар,който криел злоба,завист,ненавист и всякакви  подобни отвратителни качества често приписвани на българите като нация.
    Какво имам предвид с гореизписаното. Най-лесно е да го видите сами на този адрес : http://www.youtube.com/watch?v=4DzXEy1PKU4 Вероятно в следващите часове или дни този линк ще бъде изтри и невалиден,поради факта,че нарушава авторските права на BTV MEDIA GROUP. За съжаление тази медия по никакъв начин няма да отрази грубото нарушаване на журналистическата етика,добрия тон,доброто възпитание и адекватното телевизионно държание.
                  Поведението на водещата и отношението й спрямо Петко Цветко беше вулгарно,грозно и недостойно. Обвини го в неизвършени от него действия,принизи каузата и идеалите,в които вярва и не му даде възможност по никакъв начин да изкаже своите тези,идеи и позиции. Искам да напомня на уважаемата дама,че добрият журналист е този,който търси и задава неудобните въпроси,които карат госта да се изпоти,обърка и да се почуства несигурен,а не този,който грозно прекъсва,държи се надменно и с ясната цел огорчава своя събеседник и неговата кауза.


Колко ли струва да си водещ в BTV и каква ли е цената?

                  Моменти,в които тази жена,смятаща себе си за изключителен и незаменим журналист от най-високо равнище се открояваше с неподготвени тези,мисли и виждания са безброй. Мога да твърдя,че единствено доброто възпитание,културата и образованието на г-н Петко Цветков го спряха да слезе на едно толкова ниско и тинесто ниво на разговор. Радвам се,че не го стори!
                  Диана Найденова твърди,че той трябвало да се извини за действията на друг човек,който вероятно г-н Петко Цветков дори не познава,защото един от организаторите на протеста била организацията,в която членува. По нейната праволинейна логика следва,че ако на отредения за чистене ден от кампанията на BTV ''Да изчистим България" недай си Боже някое дете задуши друго с чувал за смет,раздаден от служители,наети от BTV и носещи техния знак,то телевизията  и в частност изпълнителният й директор трябва публично да се извини на цяла България за идеята си. В такъв случай обществото непрестанно щеше да бъде заливано от различни извинения за щяло и нещяло.

                  Според водещата,тъй като тя е домакин,тя определя ''началото и края на всеки въпрос и отговор''...Ето,дами и господа,как телевизията BTV защитава своето мото,че отразява всички гледни точки. В момента,в който гледната точка не допадне на водещата или режисьора на живото предаване,те моментално прекъсват събеседника си,задавайки му следващия въпрос без всякаква логична връзка  с предишния.

                  За всеки истински журналист и за всяка себеуважаваща се гилдия,това интервю би било изключително срамно петно,в което за пореден път се прокрадват елементарните опити за изкривяване на реалността,манипулация и прикриване на истините в българското общество. Сигурен съм,че мечтата на тази водеща,а и на много други е да убедят множеството българи,че младите хора,които са улицата са малоумни,агресивни,пияни и надрусани дегенерати,зад които стоят мощни икономически интереси. Аз видях красиви,уверени,силни личности,борещи се безкористно за идеите и мечтите си.Защитаващи нещата,в които вярват и обичат. Съжалявам тази медия,защото искрено не вярвам,че ще постигне целта си дори и с подобни интервюта,репортажи и нелепи порицания на хора,далеч по-честни,искрени и културни от самите тях. Не ще очернят и окалят така лесно светлите проблясъци в обществото ни!


Кратно,ясно,точно и изчерпателно 


                  Подобна истеричност и отчаяна злоба към спокоен и уравновесен човек,какъвто е   г-н Петко Цветков е признак единствено на постоянните неуспехи на тази корпорация да убедят гражданите,че младите хора в тази страна са престъпници,крадци и мошенци- те само мърлят България,теглят незаконни файлове,от които мнозина изкарвали по ''около 300 000 лева месечно''/ Боже,защо ли все има хора,които въртят черен бизнес с продажба на кокаин от Колумбия вместо да сформират набързо едно торент-сайтче и да трупат спокойно милионите си?! /,бият оператори и невинни репортери,затварят кръстовища,опълчват се на полицаи и най-общо казано рушат държавата. Не забравяйте колко прибързани и политически смъртни присъди са били подписвани в далечното и близкото минало единствено заради твърдението,че  обвиняемите са опасни за държавата?
                  Сигурен съм,че има още много неща да се изпишат по отношение на това ''интервю'',предаването и изобщо медията и съм сигурен,те ще се изпишат,ще се изговорят и ще се случат,но към момента не ми се иска повече дори секунда да се докосвам до тези хора и техните ''принципи'' и ''истини''.
                  Чувствам се омърсен,погнусен от всичко,което изрече и начинът,по който го изрече тази самозабравила се журналистка. Беше грозно и отвратително.

                  ''Истински се вижда само със сърцето,същественото е невидимо за очите" твърди Екзюпери. Тъжно е,че толкова хора силно са стиснали сърцето си,отваряйки широко очи за насладата от високите хонорари и награди... Помнете,че има и хора,които силно обичат и ще пазят малкото останало наследство на България. Личности,които бяха на над 40 протеста в София през последната половина година.


            Не се оставяйте да бъде манипулиране от различни мазни,разплути и грозни корпоративно подплатени агенти.

 България и българските гори не се продават на никого и на никаква цена!

неделя, 17 юни 2012 г.

Градска нощувка под звездите

           Реалността беше,че се намирахме в Париж около полунощ без да имаме план за следващите часове. Решението беше едно- така или иначе днес беше първата ни вечер в града,тъй че не виждахме никакъв проблем да се разхождаме из различни познати и недотам части на града. Започнахме своя поход от западния край на града,с идеята поне тази нощ да се придържаме към маршрута по реката,който лесно би ни ориентирал в последствие. За радост германецът,с когото пътувахме до тук имаше в себе си карта на Париж от фирмата,за която работеше и ни я подари. Мога да кажа,че и досега съм му изключително благодарен за това,имайки предвид колко много ни помогна тази карта през онази нощ. В продължение на няколко часа кръстосвахме Париж ot от запад на изток,а към 4 часа решихме да обърнем хода си и да се ориентираме отново към Gare de Lyon,където рано сутринта да се опитаме да открием някой приятно мотелче,в което да поспим няколко часа. От мои приятели стопаджии знам за възможността за кратко нощуване,дори с палатка в Parc de Bercy/12 arrondissement/,който се намира близо до парижката тангента и библиотеката Франсоа Митеран. Самият парк прилича по-скоро на добре залесена градинка,но би могъл да свърши работа,в краен случай. Тук е моментът да спомена,ако някой има подобни планове НИКОГА да не ги прилага. След залез срещнахме множество странни хора,движещи се в тъмното,а един дори буквално се спотайваше и ни гледаше и,когото забелязахме в последния момент,когато спряхме и търсихме удобно място. Според мен е далеч по-добре по някакъв начин да се държите будни,отколкото да предприемате градско нощуване в Париж.


Parc de Bercy

           Отказахме се от идеята си и поседнахме за няколко минутки на стълбите до залата в спортния комплекс Берси,всеки от двамата беше сигурен,че няма да задряма,уверявайки другия в това,но се оказа,че именно това се е случило. Събудихме се след 20-ина минути,които ни бяха освежили изключително много. Тръгнахме към гарата с идеята да потърсим бюро информация след като човекът от застрахователната ни компания каза,че към момента му е доста трудно да се ориентира и да ни помогне с адрес на мотел,независимо,че в един от членовете на застраховката ни изрично пише,че се включва ''туристическа помощ,съвети и информация''. Препоръчително беше скоро да открием хостел главно поради факта,че скоро се загръгляха на 40 часовете,през които не си бях свалял лещите и нещата загрубяваха в това отношение.
           Около 8 и половина се намирахме във фоайето на гарата и за радост офисът,който се надявах да съществува и там и да е отворен беше на наше разположение. В Париж на различни ключови места има офиси с туристическа информация,където може да получите консултация,относно всичко,свързано с Париж. В нашия случай момчето беше изключително усмихнато и симпатично и не само,че ни спомена няколко мотела и хостела,но и принтира всички мотели/хостели в Париж,подчертавайки тези,които се намират в района на Gare de Lyon.  Няма да ви заблуждавам,че се колебахме особено много и избрахме един от най-близките,които се намираха до нас. В последствие осъзнахме,че вероятно това не беше най-правилният избор,чисто откъм цена спрямо условия,нов  този момент единственото,което искахме беше място,където да можем да смъкнем 80-литровите чанти от гърбовете си,да поспим и да не мислим за нищо друго.


Маршрутът ни в града конкретната нощ. Изцяло пеша с по 80 литра на гърба =)

           Настанихме се в Blue Planet след 11 часа ходене из Париж,среща с може би над 100 плъха и още 30-ина бездомници,някои симпатични,други не съвсем. Бяхме оцелели още една нощ и никой не можеше да ни отнеме факта,че бяхме достигнали до целта си и независимо какво ще се да се случи оттук нататък,бяхме успяли.
           След 6 часа се събудих,държейки телефон ръка. Погледнах го и нямаше как да не се усмихна. Бях заспал,пишейки съобщение на сестра ми... Изпратих и го,казвайки й,че ще прекараме следващите 3 дни без да стопираме.

Изходи на Велико Търново

          Старата столица на България е важен транспортен център за Северна България и определено е доста важно да се уточнят изходите и на Велико Търново. Цената на билетчето за градския транспорт е 80 стотинки

Изход за София,Ловеч,Севлиево и тн.

          Нужен е автобус НОМЕР 5,който може да вземете от спирката на Съдебната палата,но още така от Царевец,Общината и т.н. Пътувайте с него до последната му спирка,която е близост до търговския комплекс Central Mall. Най-добре е да повървите малко напред,след което да минете под моста и след него да започнете да стопирате. Има достатъчно място и трафик за да си хванете кола

Изход за Варна и Шумен

          Стигнете и започнете да вървите по улица Магистрална. Ще стигнете до мост близо до заводът за бира. След него в движението се включва още едно платно бихте могли да стопирате именно там.

Изход за Русе,Прохода на Републиката,Габрово

          Вървейки по улица Магистрална ще стигнете до място,където има система от мостове и единственото,което е нужно да направите е да следите по знаците къде трябва да застанете и да стопирате. Имате възможност за тръгнете,както към Русе,така и към Прохода на Републиката /Хаинбоаз/. Малко по-надолу,вървейки по улицата,движещата се по протежението на Янтра ще  стигнете до улица Дълга Лъка,където също имате възможност да стопирате за тази посока

Изход за Горна Оряховица и Арбанаси

          Стигнете до площад ''Царевец'' или църквата ''Св. 40 мъченици'' след,което след около 500-600 метра надолу и ще стигнете мост. там спокойно може да стопирате и най-вероятно няма да ви се наложи да чакате кой знае колко много.