сряда, 18 юли 2012 г.

Отново Залцбург,отново трудности,отново балканско решение


         Събудихме се в страхотно настроение и радостни,че този път нямаше нито дъжд,нито гръмотевици,нито огромни локви из целия къмпинг. Определено бяхме улучили точния момент да се върнем в Мюнхен. Въздухът беше лек и свеж,а слънцето грееше,показвайки потенциал за развитие на сериозна жега по-късно през деня.

         Регистрирайки се на рецепцията се заговорихме с мъжа,който попълваше данните ни и се оказа,че вчера е била първата вечер от седмица насам,в която не е валяло. През последните 7 денонощия е имало дъжд абсолютно всеки ден. Късметът този път ни беше покрил. Честно казано не ми се мисли какво щеше да ни се случи и какво влияние щеше да ни окаже,ако при първия ни престой,след огромния порой,дъждът бе продължил да се излива от небето още цяла седмица. Пораженията бяха сериозни само след 12-13 часа порой,а не ми се мисли,ако дъждът се беше настанил за няколко дни.

          Този път престоят ни в Мюнхен щеше да е далеч по-кратък. Идеята ни беше да се насладим още веднъж на мюнхенската бира,наденички,пържени картофи и сладко-горчивата баварска горчица,да напазаруваме повечето от нещата,от които ще имаме нужда до края на пътуването и да отпочинем няколко часа,разхождайки се в страхотния Hellabrunn Tie Park. Колебаехме се дали да прекараме още една нощ в къмпинга,но решихме,че е по-добре да продължим пътуването си,тъй като малко или много датата,до която бяхме решили,че ще се приберем наближаваше.

          Успяхме да открием почти всичко,което бяхме замислили в един от близките супермаркети. Хапнахме вкусния си обяд и се насочихме към станцията на една от линиите на метрото,което щеше да от отведе близо до края на града,където вече знаехме има доста удобно място за стопиране. Немската магистрала А8 практически започва директно от града и е продължително на Розенхаймер Щрасе.

         Колебаехме се какво да напишем на табелата си. Единият вариант беше Залцбург,но ни се искаше този път да свием няколко километра по-рано и да напуснем Австрия през Вилах за да не се налага да минаваме през Виена и съответно Будапеща,а директно да се приберем през Словения и Хърватска. Решихме да си изберем някое градче от картата,което съвпада с нашата посока и незнайно защо се спряхме на Holzkirchen. Неособено голям град с около 15-16 хиляди души население,но определено ни спечели с името си.

         Като че ли написване на табелата Holzkirchen ни отне повече време,отколкото самото чакане на кола. Не се наложи да чакаме и 10-ина минутки,когато една един сравнително малък опел отби на 20-ина метра от нас. От страната на шофьора излезе усмихната,чернокоса жена,която,освен немски,очевидно знаеше доста добре и английски,тъй като веднага след като видя,че не сме германци смени на английски. Беше в нашата посока,а лъчезарната и усмивка и веселост нямаше как да не ни убеди да пътуваме с нея. А и допълнихме още един елемент от пътешествието ни- за първи път ни качваше сама жена = ) .

       Едно от първите неща,за които се заговорихме беше изненадата и,че някой изобщо първо е чувал за Holzkirchen и второ - решил е да стопира именно дотам. Обяснихме й,че всъщност за първи път разбрахме за съществуването на градчето преди около 15-на минутки,разглеждайки картата на Бавария. Мисля си,че спря за да ни качи единствено,защото видя малкото си градче,изписано върху стопаджийската ни тетрадка,пълна с всякакви градове,села и паланки. Сигурен съм,че ще да ни подмине,ако се бяхме спрели на което и да е друго градче в местността, Беше забавна,усмихната и се вълнуваше от доста неща. Работеше към козметична агенция,но самата тя явно използваше съвсем малко грим,а и не звучеше дълбоко развълнувана от честото използване на козметика и подобни продукти,ставайки явно свидетел на неособено добрите резултати,които дават подобни химии в дългосрочен план.

        Налагаше се съвместното ни пътуване да е кратичко,но си го бяхме заслужили с избора си на табелка. Следващата ни спирка трябваше да бъде Филах, Градът се намира в Южна Австрия и бяхме решили именно през него да влезем в Словения. Нямахме особено голямо желание,тоест никакво да посещаваме пак Залцбург ,тъй като първо можеше да се окаже в неприятния капан на лошото място за стопиране и второ може би щеше да ни се наложи да пътуваме през Виена и Будапеща,което щеше едновременно и да ни забави,а и да направим вероятно по-трудно прибирането ни.
       Стопирайки на бензиностанцията преди Холцкирхен нямаше как да изберем кола,която да се е насочила в нашата посока по простата причина,че всички автомобили бяха в нея. Важното беше да търсим отбивката на пътя за Филах след като стигнем Австрия.

        Чакането ни не беше нито дълго,нито неприятно. Изпихме по кафе,хапнахме и скоро вече пътувахме към Остеррайх. Намирахме се отново в женска кола,което може би трябваше да означава,че днес ще бъде дамският ден в пътешествието ни. По време на цялото пътуването до сега не ни беше качвала жена,а сега в рамките на 1 час се случи на два пъти. Беше момиче на 26-27 с огромна енергия,положителни емоции и несломима вяра в красивото бъдеще. Учеше микробиология и всички,свързано с темата беше мания,граничеща до лудост. Разказваше ни за лекциите и работата си с такъв ентусиазъм,привлекателност и усмивка,сякаш не търси бактерии,бацили и гъбички из животински и хорски секрети,а е параден парашутист към армията от Умпа-Лумповци на Уили Уоанка. Независимо от факта,че беше доста разсеяна и донякъде я вееше вятърът на бял кон съм сигурен,че е и ще бъде страхотен професионалист,който ще успее в областта си. С толкова много енергия,желание и любов спрямо специалността ти,просто няма как да не се случат нещата по задоволителен начин. Разпитваше ни за  всичко,което и хрумна- за нашите курсове,за България,за живота тук,за българите,за езика,обичаите,нравите,за нас самите и за какво ли още не. Пътуването ни с нея беше един прекрасен стоп,който въпреки последвалия проблем си остана в топ 10 на всички времена. Проблем,затруднения? Директно казано- улисана в разговора ни,момичето пропусна разклона за Филах и се оказахме на пътя,който бавно и сигурно щеше да ни заведе в Залцбург. Ситуацията все още не беше фатална,независимо,че щеше да се наложи да се връщаме към една от най-трудните ни дестинации до момента. Залцбург има огромно кръгово в края на града,което щеше да ни даде евентуална възможност оттам да хванем магистралата за Филах. Идея,от която все още не се бяхме отказали,въпреки ясните сигнали на съдбата,че няма да се случи,както сме я замислили.

        Максимума,което можеше да направи момичето към момента беше,стигайки Залцбург да ни остави в края на града. За радост знаеше как да стигне до него. Естествено дори не й споменахме за Филах,тъй като нито аз,нито Вики имахме някакво желание да разваляме страхотно ни пътуване до момента с някакви си грешка,която момичето беше направило неволно.

        В крайна сметка ситуацията към момента беше следната- намирахме се в Залцбург,скоро щеше да започне да се стъмва,мястото беше е крайно неудобно и трафикът не кой знае колко активен. Вярно е,че не всичко беше розово и може би не трябваше да се озоваваме тук,но  като че ли за първи път се изнервих от началото на пътуването досега. Естествено като всяка подобна емоции,беше напълно безсмислено и след време не само,че съжалявах,а дори ми се струваше безкрайно смешно.

          Времето минаваше,колите не спираха,а пешеходният светофар,който работеше само след натискане изобщо не работеше за нашата кауза. Единственият изход беше да стопираме близо до автобусната спирка,а от време на време да си позволяваме да натискаме светофара,което щеше да увеличи шансовете ни някой да ни взе,тъй като така или иначе вече е спрял. Следващите 15-ина минутки не бяха особено плодотворни,дори си бяха трагични. Шансовете ни за кола изглеждаше ужасяващо малки към момента,но така или иначе нямахме друг изход,освен да упорстваме напук на вероятностите, илюзорните изгледи за успех и собствения ни яд. По време на едно от отчаяните ни стартирания на светофара,колата,която спря първа се загледа в табелата на Villach и десният прозорец се свали. От малкия джип се подаде глава на мъж на около 40-те с прическа на италиански футболист /не много дълга,черна и зализа назад коса/,който ни каза на немски с не много немски акцент,че пътува за Виена и ако искаме ще ни качи. За по-малко от секунда преценихме шансовете си,именно оттук да хванем кола за Филах,особено след скорошното падане на вечерната тъмнина,умората ни и трудностите на нощния стоп. Важното беше да се преместим от това 'прокълнато' за нас място и неособено големият черен джип се оказа нашето превозно средство.

      Мъжът,който ни хареса и сподели пътуването си с нас с цената на позадрана в бордюра предна дясна гума се оказа босненец. В Австрия щастието си търсят страшно много сърби,босненци,черногорци... Когато бил на 17-18 баща му успял да го изпрати/ явно човекът е имал връзки в определени среди или кръгове/ да учи в Австрия и така избегнал наборната служба и загубата на няколко ценни години в Сараево. Желаейки явно да наследи професията на майка си,завършил дентална медицина във Виена,преминал стажове,започнал своя практика и като че ли без да ги почувства осезаемо годините се завъртяли и към днешна дата не се беше връщала у дома повече от 20 години. Ясно е,че не го грозеше вече нито опасността от войната,нито от принуждаване да отбие службата си,нито смръщените погледи на съгражданите си,но въпреки това като че ли нямаше и никакво желание да стъпи отново в Босна. Беше горд,че е финансово успял,че е станал 'човек' и то 'на Запад' и дори да звучи по-силно,отколкото е в действителност си мисля,че се срамуваше,че е от Босна или по-скоро беше щастлив от втората половина от дните си дотук. Би бил още по-доволен и благодарен на съдбата,ако директно се беше родил в тази страна. Изтокът и Балканите не само не го привличаха,а събуждаха по-силна емоция в него.

         Не знам дали поради горните особености на житейския му път,но единственият език,който говореше,освен родния си беше немски. Не се и съмнявам,че той е бил на перфектно ниво,но нашето с Вики далеч не беше такова и разговорът беше подчинен на общия балкански език,което затрудняваше,имайки предвид,че босненският се разлива чувствително от сръбския.
   
          Бяхме решили в никакъв случай да не влизаме във Виена,а да останем директно на магистралата към Будапеща. Новата ни цел се наричаше Сегед. Следващите часове щяха да покажат дали този път ще съумеем да достигнем желаното място.

          Босненско-австрийският хирург-стоматолог ни остави на последната бензиностанция преди Виена.

 Часът беше около три,нощта тъмна,поради липсата на луна,а звездите....звездите бяха незабравими. 

0 коментара:

Публикуване на коментар