неделя, 22 юли 2012 г.

Дълъг и изморителен австро-унгарски преход

     

          Само няколко завъртания на стрелката по-рано плановете ни бяха съвсем други от ситуацията и развитието и. Искахме да сме във Филах,пътувайки към вкъщи през Словения,а се намирахме само на няколко километра от Виена. Оттук плановете ни бяха да продължим пътя си до Будапеща,откъде да тръгнем към Татабаня,Сегет,Сърбия и вкъщи =)

           Бензиностанцията, на която бяхме спрели беше сравнително голяма и практически мястото беше разделено на две различни бензиностанции,разстоянието между,които беше някъде около 50 метра. За съжаление към момента трафикът не впечатляваше по никакъв начин и след близо половин час,през който спряха единствено две коли,решихме,че е абсолютно безсмислено да продължаваме с опитите си. Купихме си кафе и в сладки приказки зачакахме утрото и нашествието на коли.

         Когато стопирам съществува само един период от денонощието,който наистина не понасям. Обедната жега,вечерният хлад или тъмната нощ не ми пречат и свиквам с тях бързо,но периодът между 6 и 8 сутринта е убийствен. Утрото е настъпило,слънцето все по-смело се показва пред света,а ти си пълен с енергия,ентусиазъм и желание за пътувания,разговори,стопиране и срещи с нови интересни хора. Е,да,ама такива хич не се мяркат. Към този час колите са дефицит за разлика от стопаджийската ти жажда.

          Този ден не правеше изключение. Готовността ни да стопираме беше сериозно изпреварила идеята на хората,когато точно да пътуват и почиват. Около 9 започна осезаемо да се забелязва съживяването на бензиностанцията и с нея надеждата ни най-накрая да продължим пътуването си отново разцъфна. След час трафикът беше вече нормален и почти не оставахме без работа. За съжаление първият час тя не беше особено ползотворна и резултатът не беше налице. Чак около 11 и половина успяхме да открием транспорт. Реално целта ни-минимум беше да стигнем до другата страна на града,откъдето спокойно щяхме да използване и целия трафик,излизащ от града. Момче на около 26-7 години със страхотни сини очи,очевидно местен и нямаш никакво понятие от английски сам ни предложи на немски да ни качи в камиончето си. Бяха ни нужни поне 5 минути,докато успеем да се разберем,сочейки различни неща по картата и жестикулирайки по всякакви начини,докато успеем да се разберем и се окаже,че наистина би могъл да ни помогне много. Честно казано не бяхме на 100% уверени,че няма да се окажем,извън главния път,което да ни донесе безброй главоболия,но въпреки всичко се доверихме на интуицията си.  Щеше да е още по-готино,ако можехме и да се разбираме по някакъв начин,но за пореден път се случваше да попадаме в ситуация,в която незнанието на немски ни спъва. Така или иначе пътуването беше съвсем кратко и след 15-ина минутки вече се намирахме,отново много близо до Виена,но от другата и страна,която към момента беше далеч,далеч по-удобно за нас. Не мога да обясня защо или каква е причина,но несъмнено момчето-австриец-работник е един от хората,които най-ясно мога да визуализирам в съзнанието си година по-късно.

           Новото място,на което се намирахме беше далеч по-задоволително и удобно. Бензиностанцията беше широка,доста натоварена и най-важното- поемаше целият трафик наведнъж и нямаше да ни се налага да се местим постоянно от една на друга,както по-рано,търсейки тази с повече коли.
           Запознахме се с две момичета от Словакия,които бяха пътували до Загреб и се прибираха към вкъщи. Разказвахме си историите,къде сме били,откъде сме,накъде отиваме,кои сме и т.н. и т.н. Бяха готини и определено се ентусиазираха още повече за някое по-дълго пътешествие.

             Идеята беше да ги качат преди нас,а пък ние да ги изчакаме. Честно казано забелязвам колко много стопаджии не спазват това златно стопаджийски правило. Когато пристигнеш на една бензиностанция и преди теб има стопаджии е редно да ги изчакаш да си намерят кола,вместо да започнете едно отвратително надпреварване и тичане по колонките. Правилото е препоръчително,ако не сте в една посока и задължително,ако маршрутите ви съвпадат.

             Не се наложи да чакаме кой знае колко дълго-нито двете стопаджийките,нито за кола.
Решихме да напишем Tatabanya на табелата си първо,защото беше сериозна стъпка по магистралата и второ -името на града ни спечели моментално. След 10-ина минутки към нас се приближи мъж на около 30,който явно беше забелязал табелката ни и ни попита дали сме  към Татабаня.  Оказа се,че е унгарец,който от няколко години живее в Швейцария,но му се налага да пътува до родината си няколко пъти в годината по работа. В този случай се прибираше просто за да види семейството си,което живееше в Татабаня. Интересуваше се доста от политика и икономика и разговорът ни се въртеше основно,около тези теми. Стана дума за винетната система в Унгария и логичната й реформа ( до преди няколко години в Унгария се продаваха винетки единствено за шест месеца и и една година ),за строежа на магистрали и ползата от таксите. Говорихме си за проблемите на унгарците,които преди години следваха държавната политика възможно най-много заеми да се теглят в швейцарски франкове. В последствие настъпи до болка повтаряната и обсъждана финансова криза и пазарите прегърнаха валутата на Швейцария. Цената на швейцарския фрак се вдигна сериозна а с това логично и задлъжнялостта на мнозинството от унгарците. Най-просто обяснено-ако сте изтеглили заем на стойност 100 000 франк с курс към еврото 0.5,то вашият реален заем по главницата е 50 000 евро,а при сегашните обменни курсове вече дължите около 90 000 евро. Само заради ситуацията на пазарите дължите на банката почти двойно повече пари,отколкото сте изтеглили!

              Пътувахме заедно около 160-170 километра,когато се наложи той да свие към града на семейството си. Слязохме на последната бензиностанция преди Татабаня и продължихме да стопираме в посока Будапеща. малко по-късно баща и син ни хвърлиха до последната бензиностанция преди града,но за съжаление не говореха нито английски,нито някакъв друг език,освен унгарски. Престоят ни в колата беше мълчалив и не особено запомнящ се. След половин час се намирахме вече на няколко километра от Будапеща,с идеята до края на деня да сме извън Унгария.

              На тази бензиностанция се наложи да си почакаме. Тук е мястото да се спомене,че ако стопирате в Унгария,е от особено важност да не спирате на бензиностанциите MOL,които са доста по-слабо посещавани и ненатоварени за сметка на по-известните като Шел,Омв и т.н. Двамата с Вики,обаче все още не знаехме тази особеност на страната и спирахме на всяка бензиностанция,независимо каква е. А и честно казано не е лесно да знаеш къде да спреш,имайки предвид,че в картите на страните бензиностанциите са отбелязани само със знак за колонка,а не и с информация каква е.

                Прекарахме около два часа тук. Колите бяха малко,отворените към комуникация хора бяха още по-малко и сумарно възможностите ни не бяха особено много. След близо два часа и половина Вики се заговори с една жена,която се оказа,че е от Будапеща и няма проблем да ни прехвърли от другата страна на на столицата. Нещо,което несъмнено би ни било от огромна полза,отново поради фактът,че ще можем да използваме целият трафик,излизащ от Будапеща.
Съгласихме се. Беше забавна и готина,но нямахме идея,че качването ни при нея щеше сериозно да затрудни пътуването ни и щеше да го забави с няколко часа. Както си бъбрихме изведнъж се оказа,че тя е влязла в Будапеща и буквално не знаеше как да ни остави от другата страна. Беше пътувала само и единствено в обратната посока и си няма и на представа как се стига до изхода през града. Идеята й е била да продължи по магистрала и в последствие да мине на близката детелина,но в приказки се беше разсеяла. За капак на всичко самата тя бързаше ужасно много и въпреки всичките и извинения и неудобството,което изпита се налагаше да ни свали в самата Будапеща,откъде ние сами с помощта на градския транспорт трябваше да намерим изхода на града.

                Не си спомням по каква причина и каква е била идеята,която ме е мотивирала да го направя,но за огромна наша радост бях принтирал изходите на Будапеща. Положението не беше толкова отчайващо,но лещите ми вече сериозно сдаваха багажа след толкова дълго носене и беше хубаво възможно най-скоро да ги сваля. Опитахме се да намерим станцията на метрото,която ни беше нужна,но за лош късмет хората,които питахме или не знаеха къде точно се намира или ни насочваха в друга посока. Явно трябваше да погледнем в интернет как стоят нещата,вместо да се лутаме така безцелно из града. Вики отиде да попита в един голям автомобилен център на близо. Там вече хората са били далеч по-усмихнати,услужливи и най-важното- в час. Вече знаехме къде трябва да хванем метрото,на коя станция да слезем,на кой автобус да се качим,в последствие и коя спирка е нашата.

     Проблемът беше,че нямахме никакви други пари,освен евро,а в Унгария се приема само националната валута. Търсихме обменно бюро,но не открихме такова. Банките бяха вече затворени. За съжаление щеше да се наложи за първи път от цялото пътуване да се возим в градския транспорт гратис и то в най-неподходящия момент- бяхме изключително уморени,лещите ми силно пареха очите,а и бяхме ужасно изнервени от факта,че изобщо ни се налагаше да търсим изхода на Будапеща.

     За наше щастие-метрото в унгарската столица е подобно на мюнхенското по отношение на валидацията на билетите,т.е входът е отворен,а хартийката се валидира на машинки в центъра на фоайето,водещо към перона. По всичко останало се различава и то чувствително. Смея да кажа,че софийското метро е на светлини години от това в Будапеща по отношение на състояние,чистото и поддържаност. Да,вярно е,че тук то е открито далеч преди българското,но (метрото в Унгария датира от края на 19 век и е второто по 'старост' в Европа след Лондонското) към момента ситуацията беше определено в полза на Метрополитен София.

               Наложи ни се да пътуваме 6 или 7 станции,след което трябваше да открием спирката на автобуса,който щеше да ни отведе към така желания изход на града. С доста помощ от две местни жени,които буквално дойдоха с нас до самата спирка успяхме да открием на кой точно автобус да се качим,тъй като там,където се намирахме се явяваше нещо като депо за автобуси или крайна спирка и трябваше да открием линията,от която се нуждаем сред повече от 40-50 автобуса.
           Пътуването ни гратис с него ни притесняваше повече,отколкото в метрото първо,защото несъмнено щеше да е по-дълго и второ,защото като цяло навсякъде контрольорите проверяват по-често наземния транспорт. Беше нужно да изминем около 15-16 спирки,което беше сериозно напрежение,а прибавяйки отличните ни познания по унгарски и липсата на особено силна вяра,че тукашните контрольори са много по-мили и вежливи,отколкото софийски положението не ставаше никак розово.     След доста дебнене и чудене кой точно от пътниците може би ще се окаже контрольор слязохме на спирката,която си бяхме записали. Оттам трябваше да продължим около 200 метра надолу и да открием подходящото място за стопиране. Такава беше информацията,която имахме от hitchwiki. Е,явно днес няколко неща трябваше да се объркат,тъй като се оказа,че на мястото,където трябва да показваме стопаджийските си умения е изградена звукова стена,каквато често се изгражда,ако магистралата минава през или близо до града. Имаше възможност да се стопира малко по-рано,но на това място се включва колите отдясно и беше почти невъзможно някой да отбие. Колебаехме се как да реагираме и се наложи да се върна 250 метра назад,където има бензиностанция OMV,на която решихме да стопираме,поне с идеята някой да ни качи на магистралата. Върнах се,тъй като Вики беше останала за да не мъкнем напразно багажа,в случай,че се окаже,че няма по-добро място.

                Опитите ни бяха доста активни,тъй като сравнително скоро се стъмваше. Нямахме информация къде да прекараме нощта в Будапеща,а освен подозирахме,че трафикът на тази бензиностанция,който и без това не беше особено активен скоро може би съвсем ще изчезне. Налагаше се бързо да открием кола и опитите ни за това се оказа сполучливи само след 10 минутки. Мъж на около 40 години се съгласи да ни качи на магистралата до първата бензиностанция,която беше на около 20 километра. Докато пътувахме стана на въпрос за традициите на стопаджийството в страната му и той разказа,че до преди 30-ина години се е считало за нормално,интересно и вълнуващо,но постепенно хората са загубили навика и в момента определено Унгария е трудна дестинация за стопаджийството.След 10-ина минутки слязохме в далеч по-добро настроение. Бяхме съумяли да се върнем отново на главния път,което ни даваше огромни шансове да открием кола. Това,обаче щеше да се случи утре. Бяхме ужасно уморени,очите ми бяха толкова щастливи,когато свалих лещите си,макар да им бяха нужни няколко часа за да се успокоят напълно.

           Никога не съм вярвал,че се чувства толкова щастлива на някоя бензиностанция,но тази огромна и постоянно пълна такава ми доказа,че и това е възможно. На сутринта шяхме да имаме сериозни възможности да се придвижим към вкъщи.


 Вече усещахме как усещането,че се прибираме у дома се усилваше все повече и повече... Беше приятно... 

1 коментара:

Ева каза...

Много интересна публикация. Имаш Лайк от мен!
Продължавай да пишеш все така интересно.
Ева

Публикуване на коментар