Казано накратко- бяха ни нужни около час и половина-два за да стигнем до мястото,от което спокойно можехме да махаме към Метц и Германия. Можехме да посъкратим времето,но бяхме подло подведени от една от картите на Париж,с които разполагахме.
За радост на време забелязахме сериозните разминавания и с помощта на един уличен артист от Аржентина нещата започнаха да се понареждат. Той,впрочем беше изключително шарен,цветен и жив човек. Беше гълтач на огън и ни разказваше как решил да замине за Европа с жена си,поради трудностите в родината му. /Преди 10-ина година Аржентина фалира и положението наистина не беше особено цветущо/ Успяли да скрият по някакъв начин,може би и,чрез подкупи,че тя е бременна и след няколко месечно подготвяне кацнали в Барселона. Оттогава съдбата им е да се движат непрестанно из цяла Западна Европа и дори не можеха да си представят да живеят в един единствен град,както са го правили преди. Мъжът се казваше Алфонсо и с гордост носеше тениската на аржентинския национален отбор с името на Марадона. Нима имаше аржентинец,за когото Дон Диего да е не една живя легенда и реликва? Показвайки,обаче татуировката си на ръката с лика на Че Гевара / огромният и единствен портрет,дело на Алберто Корда. Може би най-известната снимка в историята/ ни каза,че никой не е по-голям от El Comandante Ernesto... Няма как да го чувства и по-различен начин,за аржентинците и всички южноамериканци Гевара завинаги ще си остане символът на едно идеалистично,безкористно и самопожертвователно опълчение не само срещу капитализма и финансовата мощ на корпорациите,а и срещу опитите на Съединените американски щати за вмешателство в политиката на региона,потисничество и контрол над ресурсите на тези страни. За тях Че Гевара беше герой и идол и нищо не можеше да засенчи този негов статут. Проверката на времето беше дала своята оценка и вече така тази легенда се подхранваше сама от себе си. Легендата се превърна в мит.
El Comandante Ernesto през обектива на Алберто Корда
Нужно беше да наваксаме изгубеното време в опити да достигнем т.нар. barrier de peage и с усмивки се сбогувахме с Алфонсо и невероятния му живот. Определено беше един от най-страхотните хора,до които се докоснахме по време на цялото пътуване.
След около един час вече бяхме до мястото за плащане на тол-таксите и с радост отново почувствахме свободата и широтата на пътя. Усещането да оставиш града зад себе си е толкова олекотяващо за цялото ти същество, чувстваш се сякаш си свалил сериозен товар от гърба си,който и без това е сериозно ангажиран с 80-литровката.
Както и очаквахме,чакането ни не продължи дълго. Пътувахме с мъж на около 30,доста изискан и спретнат,използващ перфектен английски,който беше управител на една от най-големите винарни в региона. Разказа ни множество неща за професията си,бизнеса,плюсовете и проблемите на бранша. От дума на дума стана въпрос,че и той самият постоянно пътува,поради различни фестивали,свързани с виното и тематиката и няколко пъти е посещавал България последните години. Беше останал със смесени чувства,но говореше с топло чувство и по-скоро нещата,които не му бяха допаднали бяха в следствие на икономическите фактори,не толкова на обществени или социални. България представляваше интересен за него,както личен,така и финансово-инвестиционен. Вълнуваше се от страната,а разговорът се насочи дори към особеностите на политиката в България,Франция и т.н.
You have a very...hmh...funny prime minister - пошегува се той,а асоциациите с Берлускони и донякъде Саркози не закъсняха. Беше интелигентен и съжалявам,че пътувахме единствено до Реймс заедно. Малко преди да слезем,буквално отбивайки се от пътя,му хрумна нещо и ни помоли за секунда да изчакаме. Започна да търси нещо в плеъра на колата и след малко зазвуча ''Притури се планината''. Бях малко като ударен с мокър парцал,това пък как се случи?! Разказа ни как чул тази песен преди доста години,влюбил се в нея и го завзело онова усещане,което не спира да те гризе,докато не разбереш как се казва песента,която търсиш. Отнело му доста време и безплодно слушане в YouTube,докато я открие. Помоли ни да му кажем за какво се пее в песента,какво разказва,за какво тъгува жената,която пее? Обяснихме му,а той ми подаде визитката си за да обменяме бъдещи идеи,песни и техните преводи =)
Не я бяхме слушали от години,а един неочаквани спътник ни напомни колко красива е.
Сбогувахме и въпреки краткия ни престой заедно,мога да кажа,че винаги ще имаме един приятел управител на винарна в Реймс =)
Все още имахме страшно много време със стопиране и веднага се заехме с него. Разигра се вече познатия сценарий с хора,които пътуват до близкия град,в случая Реймс,но въпреки това чакахме само 20-ина минутки,когато се разбрахме с едно момче-камерунец,че ще ни хвърли до Метц. Всъщност беше и гражданин на Люксембург,където и живееше главно заради високия стандарт на живот. Говорехме на френски,а познанията му за България не бяха особено големи. Знаел,че в Източна Европа има много корупция и проститутки... Често срещал преди време българки,но сега вече си имал приятелка и не се интересувал. Не беше особено разговорлив,но не бих го нарекъл мълчалив. Обмисляше какво казва,вероятно остатъчен професионален навик,имайки предвид,че работеше като търговец във спортен магазин. В тези сфери е важно да не си пилееш напразно думите. Като цяло не успяхме да си обясним защо всъщност ни качи- сподели,че по принцип не качвал стопаджии,не изглеждаше като човек,който има нужда от компания за разведряване или за да вървят по-лесно часовете. В същото време не беше и човек,който би качил някой само от усещане,че иска да му помогне. Странна птица се оказа,но въпреки всичко имаше нещо симпатично в него.
Пътуваше към дома си в Люксембург и пътищата ни се разделяха близо до Метц. Беше готино,че той малко пообърка пътя и за да излезе на правилното място трябваше да мине през целия град,което ни даде възможност да го разгледаме относително добре без да се бавим излишно. Налагаше се той да продължи на север,а нашата цел беше Германия и ни се струваше напълно постижима до края на деня. Е,все още нямахме представа,че ще попаднем на едно една толкова трудна и неудобна бензиностанция за нашия маршрут и никак не страдахме от това. Времето беше прекрасно,стопът вървеше със страхотна скорост и нямахме никакви проблеми.
Мястото,където слязохме и изпратихме камерунеца за страната-мечта на почти всички европейци- Люксембург не беше особено добро,поради страшно малкото кръгово кръстовище и тоталната липса на място за отбиване. Налагаше се да открием по-удобна спирка,освен ако нямахме желание да прекараме жестоката августовска жега близо до пътя,а подобно желание хич не се беше зародило у нас към момента =) .
Открихме приятно местенце за стопиране 100 метра в обратната посока,на която пътувахме и изненадващо ни спря още първата кола. Целта ни беше да се върнем на магистралата и преминем френско-немската граница. Пътуваха две момчета,които отиваха в Нанси,което нямаше да ни приближи кой знае колко до целта,към 50-60 километра,но беше още една крачка в правилната посока. Оказа се,че са турци и ни посрещнаха с усмивки,питайки ни '' Deutsch,deutsch'' и,ако трябва да съм искрен тези усмивки изчезнаха бързо,разбирайки,че не сме германци,нито французи или поляци,а българи... Не разбрахме каква точно е причина,но почти не обелиха дума през цялото пътуване,а започнаха да говорят на турски един с друг,използвайки до преди минутки само немски. Несъмнено бяха имали някакви не особено ведри контакти с българи по-рано,тъй като държанието и отношението им бе недвусмислено във връзка с произхода ни. Попътувахме,помълчахме,послушахме съседската турска реч и дойде време да слезем на последната бензиностанция преди Нанси.
За първи път от доста време срещнахме колеги- стопаджии. Всъщност бяха единствено дами и то три. Търсеха кола за Лион,а крайната им цел беше Барселона. Бяха готини и разговорливи,обаче явно им се беше наложило да почакат няколко часа тук и умората ги беше налегнала и се пробваха на смени. Пожелахме им късмет и стартирахме и своите опити. Радващо беше,че не сме в една посока,тъй като струпване в едно направление винаги закучва нещата за всички,особено за новопристигналите,каквито бяхме ние в случая.
Изненадващо или не на нас първи ни провървя и след около половин час вече пътувахме с един Нанси-ец,който предпочиташе да не пътува по магистралата първо заради таксите и второ,понеже изобщо не си падаше по високите скорости за разликата от скоростта му на говорене,която беше изумителна. Бяха ми нужни 4-5 минутки докато напълно си настроя мозъка да му следя мисълта и думите,които изстрелваше с такава бързина,че умът ти първо чува някакъв неопределен набор от звуци и чак в последствие,след около секунда-две успява да ги разшифрова и да осъзнае смисъла. След 10-ина минутки всичко си беше ок,но в началото човек с нормален слух беше способен да разбере толкова от речта му,колкото и думи може да се открият в звука от падащите монети в ротативките... Времето,през което пътувахме заедно беше приятно,нямаше особено чувство за хумор и беше провинциалист, с всички добри или лоши страни,които носи със себе си живота в малкия град,независимо дали е във Франция,Германия,Астралия и т.н.
Изгледи за дъжд ни посрещнаха в Нанси и няколко минутки след като слязохме на бензиностанцията заваля пороен дъжд. За наше успокоение беше OMV - голяма,със сериозен трафик и достатъчно място,където да се скрием от дъжда и да не се удавим. Е,чакането ни продължи само 10-ина минутки,когато един симпатяга с огромна черна брада забеляза знака ни с надпис Strasbourg. Пътуването с него беше едно от най-приятните,забавни и интересни. Той се интересуваше от много и различни теми,с което си съвпаднахме и напълно разкарахме тишината за около 160 километра. Двамата с Вики говорихме на английски,а той уж също,но с най-френския акцент,който може да си представите -толкова силно изразен,че чак чаровен. Несъмнено нямаше да си омръзнем,колкото и време да бяхме пътували заедно,но съдбата ни беше отредила само час и половина преплитане на историите ни.
Стигнахме Страсбург привечер,30-ина минути преди да се стъмни напълно. Бензиностанцията беше Карфур,което ни донесе доста радост,имайки предвид,че вървят със супермаркет в комплект. Тогава си нямахме и на представа,че ще ни е нужно нещо повече от нормална бензиностанция,но не знаехме и колко време ще прекараме там. Трафикът беше нищожен,почти нулев,ужасно много хора,спираха за да напазаруват нещо за вкъщи и да се приберат у дома в Страсбург. Коли за Германия в следващите часове не се показаха.... Логично опитите ни удряха на камък и около 2 часа вечерта осъзнахме,че явно тази вечер нямаше да ни излезе късметът.
Надявахме се на следващата сутрин ситуацията да се е попроменила,но дали не бяха напразни надежди и не бяхме объркали фатално маршрутът си за първи път през цялото пътуването?
Пътуваше към дома си в Люксембург и пътищата ни се разделяха близо до Метц. Беше готино,че той малко пообърка пътя и за да излезе на правилното място трябваше да мине през целия град,което ни даде възможност да го разгледаме относително добре без да се бавим излишно. Налагаше се той да продължи на север,а нашата цел беше Германия и ни се струваше напълно постижима до края на деня. Е,все още нямахме представа,че ще попаднем на едно една толкова трудна и неудобна бензиностанция за нашия маршрут и никак не страдахме от това. Времето беше прекрасно,стопът вървеше със страхотна скорост и нямахме никакви проблеми.
Мястото,където слязохме и изпратихме камерунеца за страната-мечта на почти всички европейци- Люксембург не беше особено добро,поради страшно малкото кръгово кръстовище и тоталната липса на място за отбиване. Налагаше се да открием по-удобна спирка,освен ако нямахме желание да прекараме жестоката августовска жега близо до пътя,а подобно желание хич не се беше зародило у нас към момента =) .
Завършена 1520, катедралата в Метц, продължава е най-известното нещо в града.
За първи път от доста време срещнахме колеги- стопаджии. Всъщност бяха единствено дами и то три. Търсеха кола за Лион,а крайната им цел беше Барселона. Бяха готини и разговорливи,обаче явно им се беше наложило да почакат няколко часа тук и умората ги беше налегнала и се пробваха на смени. Пожелахме им късмет и стартирахме и своите опити. Радващо беше,че не сме в една посока,тъй като струпване в едно направление винаги закучва нещата за всички,особено за новопристигналите,каквито бяхме ние в случая.
Изненадващо или не на нас първи ни провървя и след около половин час вече пътувахме с един Нанси-ец,който предпочиташе да не пътува по магистралата първо заради таксите и второ,понеже изобщо не си падаше по високите скорости за разликата от скоростта му на говорене,която беше изумителна. Бяха ми нужни 4-5 минутки докато напълно си настроя мозъка да му следя мисълта и думите,които изстрелваше с такава бързина,че умът ти първо чува някакъв неопределен набор от звуци и чак в последствие,след около секунда-две успява да ги разшифрова и да осъзнае смисъла. След 10-ина минутки всичко си беше ок,но в началото човек с нормален слух беше способен да разбере толкова от речта му,колкото и думи може да се открият в звука от падащите монети в ротативките... Времето,през което пътувахме заедно беше приятно,нямаше особено чувство за хумор и беше провинциалист, с всички добри или лоши страни,които носи със себе си живота в малкия град,независимо дали е във Франция,Германия,Астралия и т.н.
Изгледи за дъжд ни посрещнаха в Нанси и няколко минутки след като слязохме на бензиностанцията заваля пороен дъжд. За наше успокоение беше OMV - голяма,със сериозен трафик и достатъчно място,където да се скрием от дъжда и да не се удавим. Е,чакането ни продължи само 10-ина минутки,когато един симпатяга с огромна черна брада забеляза знака ни с надпис Strasbourg. Пътуването с него беше едно от най-приятните,забавни и интересни. Той се интересуваше от много и различни теми,с което си съвпаднахме и напълно разкарахме тишината за около 160 километра. Двамата с Вики говорихме на английски,а той уж също,но с най-френския акцент,който може да си представите -толкова силно изразен,че чак чаровен. Несъмнено нямаше да си омръзнем,колкото и време да бяхме пътували заедно,но съдбата ни беше отредила само час и половина преплитане на историите ни.
Стигнахме Страсбург привечер,30-ина минути преди да се стъмни напълно. Бензиностанцията беше Карфур,което ни донесе доста радост,имайки предвид,че вървят със супермаркет в комплект. Тогава си нямахме и на представа,че ще ни е нужно нещо повече от нормална бензиностанция,но не знаехме и колко време ще прекараме там. Трафикът беше нищожен,почти нулев,ужасно много хора,спираха за да напазаруват нещо за вкъщи и да се приберат у дома в Страсбург. Коли за Германия в следващите часове не се показаха.... Логично опитите ни удряха на камък и около 2 часа вечерта осъзнахме,че явно тази вечер нямаше да ни излезе късметът.
Надявахме се на следващата сутрин ситуацията да се е попроменила,но дали не бяха напразни надежди и не бяхме объркали фатално маршрутът си за първи път през цялото пътуването?
Изгревът щеше да ни даде отговори на тези колебания и въпроси....
0 коментара:
Публикуване на коментар