Разкази за изгубеното облаче ле бяло

             Бензиностанцията е на около 100-ина метра от самата граница и денонощно е пълна с хора и истории,които минават транзит през Словения,бързайки да се приберат у дома. Двамата с Вики стигнахме там около половин час след полунощ и моментално започнахме с опитите за нощен стоп. Колите и хората вече бяха много по-разнообразни,отколкото предните дни. Е,факт е,че доста от шофьорите бяха уморени,спеше им се и шансът ни да намерим кола намаляваше от факта,че всички бързаха за заредят и да се отправят към желаната си дестинация. След около час неособено активно стопиране от наша страна решихме да продължим рано сутринта,а сега да вземем по едно двойно,ароматно кафе,да хапнем и просто да се понаслаждаваме на нощта около нас =)...
            Почти през цялото време,докато седяхме на външните масички 1-2 човека не сваляха очи от нас,а един мъж на около 40 направо си слушаше разговора ни. Чудихме се защо ли сме и пък чак толкова интересни. Решихме да не им обръщаме внимание засега,макар че ми беше страшно любопитно. Малко по-късно не се сдържах и поразпитах. Оказа се,че почти целият персонал са българи,а единствения словенец е самият шеф на бензиностанцията,която без да искам да съм страшно груб,беше истинска свиня...Доста мазничък,груб и надменен,а в последствие разбрах и с доста сериозни наклонности на рабовладелец.
              Поговорих си с едно от момчетата,които работиха там. Беше човек за всичко -носеше това,връщаше онова,почистваше трето,подреждаше четвърто и т.н. Все работа,която не изисква квалификация и масово никой не иска да я върши. Сподели ми как се казва и,че е от Пловдив. Родителите му имали 2 кафенета и семейно ресторантче,където той помогал и бил нещо като....хмх...мениджър. Кризата и свиването на пазара ги ударило тежко и от целия бизнес останало единствено едно от кафетата. Наложило се да затворят всичко останало,но проблемът се явявал в доволния брой тежки кредити,с които било финансирано цялото начинание. Не го попитах за каква сума става въпрос,тъй като нито щеше да му стане по-леко,нито беше моя работа,но явно нулите не бяха малко... Семейството му беше станало жертва на класическия сценарий,в който без бизнесът да дава своите плодове,трябва да връщаш заетите от банката пари. Наложило се той да прекъсне висшето си образование в Пловдив и да дойде,тук,в Словения да работи като общ работник за да може фамилията да покрива вноските по заемите,иначе банката щеше да им вземе единственото жилище. Заплата е 1000 евро,но условията,график и отношението бяха отвратителни. Работно време беше 16 часа...6 дни в седмица,а на седмият 'само' 8 часа. Официално договорът му е за 4-часов работен ден и при проверка се показва именно това. Доста трудно беше да се докаже точно колко е работил,имайки предвид задълженията му. Работодателят му чисто и просто издевателства над него,възползвайки се от положението му и,че няма избор. Всичко,което момчето изкарваше изпраща в Пловдив,а единственото,което заделя е да си плати наема,храната и транспорта. Налагаше се поне още няколко години,ако не се случи чудо, да работи тук или на някое подобно място,докато изплатят заема... Почувствах се отвратително. Един млад човек,щеше да изгуби може най-хубавите си и пълноценни години в къртовска несигурна работа,далеч от всички роднини и приятели единствено за да изплати дълг,от който не само,че не се възползва,но и вече е практически загубен. Ситуацията в живота му не се беше развила никак добре и силно се надявам по някакъв начин нещата да са започнали да се случват и съдбата му пак да придобие по-светли и приятни нюанси... Почти всички българи,работещи на бензиностанцията имаха същите или подобни съдби. Никой не искаше да работи там и не се чувстваше никак добре. Единствената причина беше,че ''в България няма как да заработвам такива пари"... За първи път в живота си осъзнах колко съм благодарен на родителите си,че не се бяха подвели по хилядите различни вариант и схеми за обвързващи кредити,бързи печалби или заробващи заеми. Буквално се ужасявам от мисълта,че в следващите 20 години примерно ще трябва всеки месец да внасям стотици левове,заради поредния отворил,поработил кратко и затворил ресторант.
      Бях им безкрайно благодарен,че не бяха заложили свободата  и независимостта ми.
Прекарахме близо 3 часа в разговори с българите там. Някои бяха огорчени,друго озлобени,при трети си личеше прокрадващата се сянка на отчаянието и безизходицата.  Малцина бяха успели да съхранят надеждата си в бъдещето и вярата в светлината в тунела. Надявам се,че и досега не са я изгубили.
     Към 4 часа се отдалечихме от бензиностанцията на около 200 метра и решихме да опънем палатката си за няколко часа,през които да дремнем,тъй като идеята беше на следващия ден да изминем около 600 километра,стигайки до Мюнхен привечер. Искаше ни се да влезем и в Залцбург за 2 до 3 часа,но без да оставаме да нощуваме там,а директно в Бавария.
      Телефоните ни бяха навити за 7 часа. Вики беше насъбрала доста умора и почти веднага заспа,но аз така и не успях. Мислех си за всички истории,които хората ми бяха разказали,за изходите и за грешките. Слънцето изгря след 2 часа и огря красивата Словения. В 6.55 изключих алармите на телефоните,а половин час по-късно започнахме своя поход към Германия.

Румънски късмет в словенското село...

            Събудихме се малко по-късно от предвиденото,а и поради факта,че се сетихме още няколко неща,които да проверим в hichwiki започнахме да стопираме около 9. Бензиностанцията,която се намира до къмпинга е сравнително голяма,но в повечето случаи паркингът и е зает и с хора решили се на по-дългичка почивка.

            След 15-ина минути неуспех към нас се присъединиха двама стопаджии германци,които се прибираха от Атина. Пооплакаха се от факта,че вече 3 часа са тук и очевидно не ми беше провървяло. Арабско-мюсюлманските коли все още бяха сериозен процент,а и нямаше как да е иначе,имайки предвид,че само 20-ина % бяха с шведски или финландски регистрации,а останалите с немски или холандски номера,тоест за момента вървяхме плътно по един и същи маршрут. Най-вероятно ситуацията и пейзажът щяха да се сменят по-чувствително в Словения,тъй като там колите се разпръсват към Австрия,Берлин,Северна Европа,Италия,Испания... 

            Градусите вероятно гонеха 40,а постоянният приток на парни газове от колите и асфалтът правиха жегата доволно забележима. Търсехме кола вече час,но имайки предвид,че освен нас имаше още една двойка стопаджии плюс едно момче от Франция,което помислих,че ще реши проблема,оповавайки се на сериозната му прилика с Исус. Най-впечатляващ беше факта,че пътешествието му започнало преди близо 3 месеца с начало Бордо и крайна точка Техеран било подкрепено единствено от една 30-литрова раница...Да събереш живота си за 3 месеца в трийсетлитровка си е завидно постижение...Е,вярно,че косата се беше превърнала в един косъм и изгледаше сякаш беше движил с евреите в пустинята последните 40 години,но най-важното е,че беше успял! Беше стигнал преминавайки през Турция,постоял 2  седмици и тръгнал към вкъщи. Симпатяга,дано се е прибрал бързо,успешно и щастливо!

            Очаквахме именно тук да имаме някои проблеми и говорейки си и с германците стана на въпрос,че шенгенската граница на Словения не е никак далеч и някои хора са една /или повечко/ идея по-предпазливи,особено ако бързат. В hitchwiki също е отваряна темата няколко пъти,макар че именно поради факта,че се вслушахме в съвета качен в сайта,можеше да си стоварим сериозно многочасово 'забиване' насред Словения.

            Към 11 решихме да се доверим на уикипедията на стопаджиите и да вземем влака от Загреб до Добова,който е първият град след хърватско-словенската граница... Честно казано някои хора боравят доста свободна с термина ''град'',но затова малко по-късно. Отне ни около час да стигнем гарата в Загреб като докато я намерим попитахме 7-8 хървати и накрая единствен успя да ни упъти един босненец от Зеница.  Купихме си билет,който струваше към 5-6 евро на човек и зачакахме. Практически влакът е международната линия Белград- Швейцария и спира в Добова единствено и само заради митническата проверка навлизане в Словения,която трая 20-ина минути. Самото пътуване от Загреб до градчето е около 40 минути. Когато влакът спря на гарата и двамата с Вики започнахме да оправяме багажа си,всички около нас започнаха да ни гледат със супер голям интерес,много вероятно дори не бяха разбрали,че има гара,а пък ние даже щяхме да слизаме на нея.Отидохме към площадката между двата вагона,където трябваше да изчакаме митничарите да проверят паспортите ни. След 10-ина минути дойдоха /най-накрая!/ и със сериозно подозрение огледаха червените ни книжки,проверяваха печатите,водните знаци и прочие. В последствие разбрах,че подобна практика има главно с български,румънски и кипърски паспорти,поради лесният и евтин достъп до фалшиви такива. Е,с нашите не улучиха и живи и здрави вече официално бяхме в Словения. 

Митническата проверка в Словения.

            Първото нещо,което ми направи впечатление,когато стъпихме на перона беше,че само ние го направихме. От целия аааадски дълъг влак единствено ние двамата пътувахме до Добова. В двумилионна Словения,която практически има само два града - Любляна и Марибор явно Добова не играеше важна роля в икономико-политическия живот... Освен това беше и неделя,което допринасяше нивото на шум,след като влакът си замина,да беше подобно на това в болница от 2 до 4....през нощта.  Според hitchwiki след като стигнеш в градчето е easy to hitch further towards Maribor or Ljubljana. Единственият проблем е,че авторът е забравил да драсне факта,че Добова е с население от около 500 души и когато някой кихне в единия край на селото,стряска дядото в другия. В града има 1 хотел,1 ресторант и гарата. 

Гарата на градчето,съответно Пътят на градчето : D

            Трафикът можеше да се определи накъде между никакъв и нулев. Ясно беше,че възможно най-бързо трябваше да се върнем на основния път. Влязох в хотелЪТ с надеждата да ми обяснят как да стигнем до магистралата. Едно доста симпатично момче посрещна въпросът ми с усмивка,казвайки :

      - Please,take one of our candies...

 Звучеше като ''седнете преди да чуете,каквото имам да ви казвам''... Заобяснява с помощта на листче и химикалка,а на мен ми стана лошо стигайки до третия надлез,четвъртото отклонение и 38-ят завой в ляво...По думите му звучи доста сложно,но на практика хич не е проблем. Като цяло нямах друг избор освен да взема абстрактната карта,да му благодаря и да изляза,уповавайки се да имам интуицията и ориентацията на ето тази жена:

Ако нейният проблем беше в наличието на твърде много коли,то ние бяхме в другата крайност към момент. Практически все още не бяхме видели движеща се кола,откакто слязохме от влака.

            Излизайки от хотела се огледах и се оказа,че Вики,която беше останал навън с раницата вече си беше намерила приятел от местната цивилизация,което беше готино и надяващ се водещо към края на градчето. Човекът беше румънец с доста дълго име,което не запомних,но мога да се обзаложа,че и той не успя да си спомни моето и почти винаги се обръщаше с Виктория,когато се налагаше да ползва име. Беше граничар в Румъния и в момента работеше в Добова заради  нуждата от задължителен стаж на шенгенска граница. Вероятно е бил част от програмата на България и Румъния за подготовка на кадри за присъединяването ни към Шенген.

    Самият той не се изказваше никак ласкаво за града и самите словенци. По неговите думи мразел селото,тъй като никога нищо не се случва,няма приятели или хора,с които да се види на по чаша вино или бира и било твърде различно от начина му на живот в Тимишоара. Бил е роден в голямо семейство,в сравнително голям град,а тук се налага от работа да се прибира вкъщи,на другият ден пак,и пак...и пак. Изглеждаше сякаш няма търпение да се прибере вкъщи. Очевидно му липсваха страшно много неща от Румъния. Вероятно именно заради това толкова силни ни се зарадва. Сигурен съм,че ако не бяхме българи нямаше да се ентусиазира толкова,да ни покани да изпием по халба бира,а в последствие и да ни помогне. 
   Говорихме си вероятно 3-4 часа,в които стана дума за тоооолкова много различни неща- лични спомени и истории,проблемите на България и Румъния,разкази от неговата работа. ''Обучи ни'' как да различаваме истинските от фалшивите паспорти и,че според него един фалшив паспорт в 99% от случаите не е перфектен и най-вероятно за да не бъде забелязан на границата или митничарят е бил доволно заспал и мързелив или по стария класически начин си е затворил очите за някоя и друга придобивка.
            Чувстваше се доста огорчен от факта,че първоначално не са го оставяли да работи самостоятелно и знаейки,че е от Румъния са го гледали много по-подозрително,отколкото всички останали. Същевременно осъзнаваше,че и това клише е плод на страшно много измами,далавери и кражби от страна на българите и румънците. Ненавиждаше и виновниците за тази слава,но със същата сила го дразнеха и хората,които се подчиняваха на тези стереотипи и съдеха него по някои от сънародниците му. Самият той беше осъзнал затвореният кръг,който поражда понякога ниският стандарт,а именно бедност--->престъпност,която логично също води до нова мизерия и не дава особен шанс на следващото поколение да стъпи ''на чисто''. 
    Беше страхотна компания и искрено се надявам двете му оставащи седмици в Добова да са минали възможно най-бързо и да се е прибрал щастлив,с усмивка при семейството си в Тимишоара.

            Към 11 ни предложи или да ни закара до Любляна или да ни хвърли на 20-на километра до границата....Столицата беше на повече от 110 километра,което не беше никак малко разстояние за човек,който ще трябва да се връща сам наобратно... Макар че,имайки предвид колко ентусиазиран беше от срещата си с нас беше готов да ни помоли да изчакаме и да ни закара до Тимишоара за да ни запознае със семейството си...Сигурно бяха готини! Решихме да се върнем до границата първо заради факта,че нямахме къде да отседнем в Любляна и второ населението и от около 250 000 души не звучеше кой знае колко обнадеждаващо. 
            Момчето ни закара буквално до границата като дори си остави телефона,в случай че имаме нужда от помощ за нещо или сме в беда. Каза ''където и да сте в Словения'' и съм сигурен,че беше буквално. Разделихме се приятелски,а с Вики тръгнахме към една от най-известните бензиностанции в централна Европа- словенското OMV на хърватско-словенската граница.
  Без да подозираме щеше да се окаже,че именно там ще сме заобиколени от сънародници...


                                                            Слушахме тази песен....

Безкаучсърфиране занапред #]

          Вторият ни ден в Загреб практически тотално промени пътуването ни. Както обикновено тръгвайки от къмпинга взехме всичко ценно и важно-документи,пари,телефони и лаптопчето,което бяхме взели. Имаше все още няколко части на града,които не бяхме успели да видим,а ни бяха страшно интересни. Придвижването ставаше бързо,нямаше задръствания или струпвания и няколко часа щяха да ни бъдат напълно достатъчни. В самия център течаха доста летни ремонти и очевидно общината беше избрала момент от годината,когато доста столична изчезват от Загреб и така поправките ще минат доста по-лесно,бързо и спокойно. Страшно готино впечатление ми направи фактът,че когато ремонтират/реставрират някоя обществена сграда не пльосват реклама на верига супермаркети,технологични гиганти или мобилен оператор,а използват фототапет с автентичния вид на сградата и чак,когато се приближиш доста до нея осъзнаваш,че всъщност я ремонтират.  Може да звучи като излишна занимавка,но представете си,че сте на туристическа обиколка в София и се окаже,че вместо Народния театър виждате огромно рекламно пано на някой бира. Най-малкото остава онова усещане,че тези паметници не се ценят щом фасадата им бива продадена за няколко хиляди лева.

 Панорама,в дълбочината се виждат върховете на църквата,а на по-преден план градският часовник

          В един момент,както вървяхме в една малка и заблудена уличка,криеща се от големите булеварди се чу едно пластмасово издрънчаване и докато се осъзная къде,как и какво е станало гледах как Вики с истеричен смях вдига лаптопчето от Земята.От онзи смях,който каквото и да се е случило просто те напушва,заразява останалите и дори ви ядосва адски много,понеже искате да се скарат,а само се хилите един срещу друг все повече и повече...Огледахме набързо гордостта на lenovo и на пръв поглед нямаше кой знае какви травми,някое и друго ожулване,но като за падане от 1 метър върху бетон си се беше справил идеално...на пръв поглед. Прибрахме го и продължихме да се губим съзнателно из загребските улици и краища. Малко след обяд стигнахме един от малкото Mcdonald's и влязохме вътре с идеята,че със сигурност ще Wi-Fi,тъй като имахме доста работа за вършене в кауча. трябваше да пратим нови рикуести за дати в бъдещето,за които горе-долу бяхме планували,че би трябвало да сме стигнали,както и да се разберем с хостовете си за идващите дни. Докато Вики чакаше на опашката за по едно Макфлъри,аз намерих свободен контакт и в момента,в който пуснах латопчето екранът ме зарадва с онзи паниращ син екран с жълтеникави надписи,който никога не е довел никой до нещо хубаво.

Няколкото опита да се измами машинарията не дадоха никакъв ефект. Опитите с рестартиране,което е винаги символ на отчаянието по никакъв начин не възродиха надеждата ми. Идеята да се отвори,намести и поправи,всичко това в Макдоналдс не беше кой знае колко успешна като най-изявеният резултат от тази свръхсложна хардуерна операция беше загубата на едно болче,в което,без да съм свръх на ти с тематика,едва ли се криеше проблемът.

Накратко - имайки предвид,че и двамата имахме телефони без Wi-Fi трябваше да отпишем до голяма степен каучсърфинга от пътуването. Това означаваше,че ще е доста полезно да използваме компютъра в Плитвице и да извадим възможно най-много информация за къмпинги,хостели и възможни места за преспиване. За радост колкото по-на запад пътуваш толкова по-често срещаш страхотни къмпинги и практически няма голям град без  идеално организирано и устроено място за преспиване с палатка.

Доста досаден беше фактът,че трябваше да го мъкнем през оставащите 90% от пътуването без да можем да го използваме,но пък кой знае,може да ни послужи за самоотбрана. : D

Допълнихме нужните адреси и места от компютъра в къмпинга и като цяло имахме изградена представа къде ще спим във всеки от градовете,в които ще нощуваме. Надявахме се,че няма да ни се наложи нещо свръхспешно,което да проверим в интернет,а и винаги можеше да звъннем на някой приятел,който да го стори вместо нас.

Вечерта преди да се приберем в къмпинга за радост се изгубихме. казвам за радост,тъй като това ни даде възможност да видим още нови места. изгубването стана поради факта,че една от трамвайните линии в Загреб /Доколкото си спомням 5/ обслужва и кратък и дълъг маршрут,т.е. една част от трамваите по линия обслужват част от маршрута,а останалата целия. На нас ни вършеше работа първият вариант,но случихме на втория и заплеснали се в говорене стигнахме до място с официалното географско наименование ''Ня'ам идея къде сме''. Това ми напомня да спомена,че честно казано трамвайният транспорт в Загреб е доста добре уреден и е напълно наравно,откъм натовареност с автобусите. Самите влакчета са далеч по-нови от софийските,по-чисти и въобще доста по-готини.

Загребски трамваи

Сравнително лесно намерихме обратния път към спирката на Автобус 54,който стига до къмпинга,макар да трябваше да прекъснем очевидно доста романтичната целувка на момче и момиче,държащи се за ръка...Аз лично доста романтично исках да хванем последния автобус,тъй като поради същите романтични подбуди хич не ми се ходеше два-три часа до края на града. Гледайки Вики,като че ли и тя не беше запланувала 200-минутна вечерна разходка. Ако се бяхме забавили 5-6 минутки щеше да ни се наложи да броим колко точно крачки делят Плитвице от центъра на Загреб,но за наше успокоени бяхме точно навреме,дори имахме време да си купим две парчета пица от ПанПек....Бяха ужасни вкусни. =)

Планът за следващия ден беше да хванем кола в посока Словения,да я минем транзит и да се окажем в Залцбург привечер. Ха-ха...Планове...

Шоколадовият път към Загреб

            Нощта мина сравнително спокойно,изключвайки явно леко нервният сън на Вики,която към 3 и половина ме събуди с ексклузивната новина,че ''кучетата идват''  и после заспа без последващ анализа на ситуацията. Отворих палатка,огледах се и след като изключително строгата ми проверка установи тотална липса на кучета,вълци,мечки,птеродактили и други диви зверове отново се мушнах в палатка. Към 5 станахме,събрахме палатка,закусихме набързо и тръгнахме към границата за нови опити да й се отскубнем. Трафикът все още беше слаб и все още предимно арабски,тъй че прекарахме следващия час и малко в неравномерни стопирания с учтиво казано  променлив успех,а директно в 100-процентова липса на спиращи коли. Към 7 без 15 на около 30-ина метра спря червеникав тир с турска регистрация и ни помаха. Разходих се до него с идеята да е поредната ситуация,в която обяснявам,че сме двама с големи раници и ще изчакаме някоя кола. Заговорих се с човека,доколкото бе възможно,имайки предвид,че говореше единствено турски,малко немски и някоя и друга международна дума. Зарадва ни си искрено,разбирайки че сме българи... Така известното ''комшу,комшу'' веднага влезе в употреба и решихме,че не само,че е напълно нормален,но и страшно симпатичен,а и кой знае кога пак ще се качим на тир. В самата кабинка беше страшно чисто и подредено. Обясни ни,че има строго определен график на почивки,спирания и т.н. Пътуваше за Холандия,а товарът му беше шоколад,което засили доверието ми в него... Така де,човек,който работи нещо свързано с шоколад няма как да не е симпатичен! Разбрахме,че има ''цвай кинда'' и,че след 8 часа трябва да ''шляфен,шляфен'',а след около 2 ''мажджаре,маджаре''. Показани ни кумовете си,които бяха българи и работеха в Метро. Беше адски забавно,че имахме толкова малко думи,с които можем да боравим,пък си се разбирахме напълно. Изглеждаше доста ядосан от факта,че полицията в България често му иска/а и на колегите му/ подкупи за да не му направят проверки и да го забавят. Той лично си беше отделил някаква сума при всяко свое преминаване оттук. Беше забелязал,че в България e ''фул циган'',които'' найн арбайт,найн''. Явно не само оттук са му впечатленията тъй като и в Истанбул било viele циган булгаришен,които арбайт ''цапцарос,цапцарос''... Интересно беше как човек,който като цяло е отбелязал повече негативни и неприятни страни от България-корупцията,кражбите,аутобаните и т..н. беше запазил същевременно толкова позитивно и отворено отношение към хората и страната. Други имаха нужда от далеч по-малко доказателства за да не ни долюбват.

            След някой и друг час отби и паркира тира в една бензиностанция,което си беше адски красиво. Толкова много движения и маневри се изискваха за да паркира това огромно чудовище по перфектния начин,че приличаше на съсредоточен еквилибрист,който просто борави с маааааалко по-голям инструмент.

            Със страхотно старание си извади доматки,краставици,патладжани,зелени и червени чушки,сирене и някакъв вид средноголяма риба,която си изпържи в газовото котлонче. Миреше адски вкусно. Предложи ни и на нас,но ние вече бяхме хапнали,а и аз току-що бяха отскочил да си купя сандвич от бензиностанция. Неговата храна,изглеждаше далеч по-вкусна от сандвича ми. За кратко дори като че ли се пообиди от факта,че не споделихме обяда му,но бързо се разведри и с усмивка на уста започна да ни показва кое е от Турция и кое е булгариен... Оказа се,че почти всички зеленчуци,а и десертът му-диня бяха купени от България. Хапнахме за половин час,след което той старателно си изми съдовете,ножовете и вилиците,които беше използвал. Подреди си всичко в хладилничето и след кратка почивка тръгнахме отново. След около час и половина щяхме да сме в Загреб. Беше доста приятно пътуване,но общо взето бих използвал тировете само в краен случай,главно поради факта,че се движат страшно бавно спрямо останалите коли. Горе-долу ще вземете разстоянието два пъти по-бавно,отколкото с кола :/ Мит е,че няма да ви качат,ако сте двама...Дори напротив.

            Стигнахме входът на града,стиснахме си ръцете за чао и с усмивка той ни изпрати с фиел глюк и продължи по Пътя на шоколада към Ротердам. Ние съответно тръгнахме към къмпинга,където бяхме решили да останем в Загреб. Той се намира точно до магистрала и е практически от двете и страни като лесно може да се мине от другата страна,понеже има изграден надлез над аутобана. Къмпингът се казва Плитвице /също така е и мотел/ и е на няколко километра от центъра на града. Има доста удобна връзка на градския транспорт,а и системата на билечета е такава,че едно важи и за автобус,и за трамвай в рамките на час и половина. Практика,която ни устройваше перфектно,имайки предвид,че точно така беше ситуацията.

Цената беше 18 евро за двама души и място за палатка. Може да си доплатите за контакт. Душът с гореща вода се включва в цената без да има ограничение за времето,което използваш.

Самият къмпинг се намира в едно китно и тихо паркче и е един от най-идеалните варианти,който може да откриете- близо до магистралата,лесно се стига до града,има интернет с настолен компютър,красиво е и хората са адски готини. Жената на рецепцията  ни се зарадва,виждайки в паспортите,че сме българи и ни заразказва как преди 20-ина години в покорила Рила и е взела Ком-Емине.

Избрахме си местенце за палатка,опънахме я и тръгнахме към спирката на автобуса. За да стигнете до нея трябва да минете през главната улица на селцето Лучко,което в момента се води краен квартал/вилна зона  на Загреб. През цялото време си го наричах Лучко,поради факта,че точно така си представям къщичките във въображението на Родари. Страшно цветни,с ужасно много цветя,поддържани,усмихнати стопани,доста горди кучета пазачи,които според вида им по-скоро биха предпочели едно сериозно чесане зад ушите,отколкото да дебнат за някой и друг крадец.

Селото дори си има свой собствен футболен отбор - Dinamo Lucko,чийто мач гледахме два дни по-късно на едно малко градско стадионче до Максимир.  Отборът дори се класира за Първа Хърватска Лига.

Едно от първите прекрасни нещата,които правят впечатление и,че хората са адски красиви...Глупости говоря,направо няма грозни,а и или са открили философския камък или са развили някаква тайна система от концлагери за възрастни хора,тъй като процентът баби и дядовци е страшно нисък. Хората са супер вежливи и готини. Винаги са готови да ти помогнат и да те упътят.

След като слезеш от автобуса едно от първите неща,които правят впечатление е местната Arena Zаgreb,която честно казано е доооооста по-красива и от тази в София,и от Белградската.

В същият ден именно там имаше концерт на Бритни Спиърс,но поради факта,че животът все още не ни беше омръзнал дотолкова,че да се подложим на подобни крайности,търсещи предела на силата на човешки дух и праг на болка,не си купихме билети.

Самият Загреб е доста красив град с приятна,класическа архитектура,широки улица и пространство,което ти оставя възможност да дишаш...На мен дори ми идваше твърде много това пространство и градът ми изглеждаше доста пуст и празен. Предпочитам места с по-малки улици,в които можеш случайно да се изгубиш,ако твърде много се вживееш в разговора и трябва да спреш да се огледаш за да се сетиш на къде да тръгнеш.Затова обожавам София.Напълно възможно е,както при нас,така в Хърватска да има лятно изселване към морските курорти и по-малките градове,което също да е допринесло за това усещане.

Притежава всички важни особености на град с католическо население. Огромен площад в центъра на града и извисяваща се островърха катедрала

.

Хърватският национален театър

Споменатият широк площад. Изцяло пешеходен и почти постоянно е сцена за много улични артисти.

Една от централните улици,водеща именно към площада. Заради устройството,трамваите,наклона,магазините и т.н. изключително много ми напомняше за Графа. Една идея по широка е,но като атмосфера са доста идентични.

Мостът на Сава

Изключително готино е усещането,че има само няколко големи супермаркета,но главно се пазарува от по-малки магазинчета,в които има всичко,но не те смачкват като мастодонтските вериги.

Едно от най-популярните неща за хапване,което е толкова разпространено из Загреб,че на третия ден буквално се побъркваш от факта,че са пръснати навсякъде из града са тези пекарнички --> http://www.panpek.hr/

Подобни закусвални има навсякъде и продават всичко що е от тесто-сладки,соленки,пици,закуски,милион вида хлебчета и т.н. Винаги са топли и ухаят меко казано изкушаващо. Първите дни ти хващат окото и веднага им се нахвърляш,но колкото повече време минава,толкова по-рядко спираш в тях. Освен тази верига има поне още 4-5 подобни. За сметка на това няма подобна фастфууд нашествие на McDonald's,KFC,Subway или BurgerKing,каквото се случва при нас. Хлебчетата и бутерките за момента удържат фронта в Хърватска.

Ако имате нужда от лежерна вечерна прохладна разходка,то в Загреб ще се почувствате доста добре. Като цяло е доста шарен град,както почти всички столици на балканите,поради факта,че не могат да си позволят лукса да не предлагат някакъв аспект от бизнеса и да загубят туристи и клиенти.

След няколко часово обикаляне се прибрахме с предпоследния автобус към селцето,а после и към къмпинга. Ако ще използвате този къмпинг/мотел винаги се съобразявайте с разписанието на автобусите,тъй като ако не съумете да хванете последния ще ви чака доста сериозно маратонско ходене. Около 23-23.30/според зависи дали е делничен ден или уикенда/ заминава от центъра в посока ЛуКчо. =) 

Загреб ни беше харесал доста,поне в това бяхме постигнали консенсус и без никой да не възрази решихме да  останем и на другия ден тук.

Именно това обожавам в пътуването на стоп- свободата да избираш промените,да следваш интуицията,настроенията и желанията си... В колко други ситуации имаме шанса да се съобразяваме единствено и само със себе си? Без много да се церемоним с Вики се възползвахме от шанса си и продължихме да изследваме хърватската столица.

Ден втори с неочакваното събуждане

      Независимо,че се бяхме приготвили да тръгнем към шест,след като се събудихме към 8 решихме да станем,да си сложим по един душ и да се пораздвижим из Белград. След като се изкъпахме и хапнахме набързо малко ядки слязохме за да оставим ключа на момчето от рецепцията и доста изненадващо открихме,че освен,че няма никой на рецепцията,целият хостел е празен и е заключена външната врата,тоест не може да се излезе навън,както и не може да се влезе,ако нямаш ключа...
        Ясно,търговия на черно с органи от Сърбия за Афганистан...Бяха неописуемо изумен,когато видях,че по себе си нямам шевове,рани,операции и всякакви подобни след от крайно невъзпитана евентуална инвазия в тялото ми докато блажено съм похърквал. Не чувствах и да имам липсващи органи,макар да нямам кой знае колко опит в съществуването без тях. Беше ясно,че дори да се решили да ни разфасоват за някоя и друга част от нас,то вероятно ще са доста на загуба с черния ми дроб. Ако им бях споменал за любовта си към C2HO5OH и някои негови конкретни измерения хич нямаше да си правят труда да ме кълцат. Отворихме всички стаи и определено бяхме сами в хостелчето.  Поразтърсихме за ключ или задна врата,но не открихме нито едното,нито друго,а само доста празни бутилки JELEN pivo,което е някаква особена марка сръбска бира,която по абсолютно несвързани с логиката и мисълта причина беше кръстила продукта си на елен,който доста гордо правеше муцунки на етикета...MARMOT Pivo вероятно е високоалкохолната версия. Попаднаха ни и няколко чифта очила от слънчевото затъмнение от 1999....Of course,бяха мейд ин чайна

Много Star Wars го раздаваха,много.

       Като цяло самият бар и хостелът приличаха доста на ергенска квартира,където всичко има много ясно обозначено място и подредбата е свръхточна,обаче все още не е разгадан шифирът по какъв алгоритъм работи цялата схема. Явно собствениците на хостелът се притесняваха от възможността всеки един момент някое яростно и подло слънчево затъмнение да ги изненада с цел да вземе надмощие над зрението им,но те адски предвидливо се бяха приготвили за подобни мръсни номера....Странно,нямаха система за ранно предупреждение за евентуално цунами от Дунав...

          След 10-ина минути открихме къде се крие ключа от бараката. Израз,който надали някога е бил по-точно използван... Отворихме една врата,която приличаше по-скоро на вход към килер,но се оказа,че след като отвориш...Не,не влизаш в Нарния,а размърдаш няколко еленски каси,можеш да дръпнеш леко задната врата и да излезеш навън...

      Около 2 часа щяхме да обикаляме из града преди да се върнем и да обясним на човека на рецепцията,че органите ни биха били изтъргувани доста евтино и много по на оферта да не си хаби материалите и времето и да се увери в този факт,а да приеме скромния ни подарък от един,но много особен,смел фъстък...Самият Белград в някои неща доста прилича на София,в други е напълно различен. Градският транспорт е на доста по-кофти ниво,отколкото в София. И откъм организация/няколко пъти забелязах,че се струпват няколко автобуса един след друг и след това 30-40 минути отсъстваха напълно/,и откъм автобусен парк /метро няма,трамваи не съм сигурен,тролеи се срещат/. Изненадващо е доста чисто.Казвам изненадващо не защото а приори смятам хората за пълни свине,хвърлящи наляво-надясно всеки боклук,който им падне,а защото кофите по улицата са доста малко. Ако при нас общината се опитва да не предоставя на хората изкушението да ходят с боклука си повече от 50 метра,то в Белград може доста да походиш преди да стигнеш кофа. Похвално,че въпреки това е чисто!

    Прави впечатление,че кирилицата доста сериозно отстъпва за сметка на латиницата. Практически няма или много,много рядко,реклами по улиците,билбордове,менюта,вестници,които да използват кирилицата. на официално ниво не е така,но в обществения живот има ясен победител.

                                        Улица Княз Михаил в Белград. Изцяло пешеходна.

      Счита се,че е била главна улица още,когато Белград е под владение на българите. По протежението й се намират немалко официални сгради...

   Подобно на София на няколко места може да видиш китни мургави продавачи и продавачки на анзуци,спално и 'иротично бельо,гащи,джапанки и всякакви подобни вещи от първа необходимост,които е напълно възможно да ти потрябват,докато спокойно се разхождащ в някой слънчев неделен следобед.

 Има и модерна част,китно звучаща в ежедневието с името Даунтауна,където отдалеч се забелязват бизнес сгради,модерни здания и сравнителни високи небостъргачи като за нисък град като Белград.

                                            Националният театър в центъра на града.

        След около 3-4 часа безцелно,но страшно приятно крачкометриране из сръбската столица,решихме,че ако искаме да стигнем в Загреб и да нощуваме там същата вечер е хубаво скоро да се ориентираме към магистралата. Стигнахме хостела,където момчето,което го държи чаровно си беше отворил масичка пред входа и си пийваше вече споменатия елен,излегнал се идилично на августовското слънце... Усмихна ни се и се зарадва,че сме се върнали,понеже се бил чудил дали не сме си тръгнали без да му платим,макар да е напълно ясно,че веднага щоме разбрал,че ни няма е надникнал в стаята да види дали раниците ни са още там. Те бяха,а вече и ние...Разговорихме се накратко за сутрешното ни объркване като така не разбрах много ясно къде точно е бил сутринта,а и щях да оцеля без да науча тази преобръщаща многократно живота ми информация. Платихме и се запътихме към спирката на автобуса,който трябваше да ни заведе на изхода на магистралата към Хърватска. 

       Сръбските контроли доста напомнят на българските.Е,нямат униформи,но то дори е допълнителен офицер в тяхната страната на дъската,имайки предвид,че все още имат възможността да използват вече избледнелия навик у нас,контролата ентусиазирано да изскача по средата на пътя между две спирки,да облича,набързо своето своеобразно наметало-светлоотразителната жилетка и да започне своята наказателна акция.

         Автобусът пътува около половин час и трябва да слезете веднага след като той напусне магистралата.След това трябва да походите около 100 метра близо до мантинелата и да се върнете на магистралата. Там е идеално място за стопиране. Полицаите със сигурност няма да ви направят проблем,тъй че спокойно може да си махате,докато някой не се влюби в лъчезарните ви усмивки не реши да сподели пътуването си с вас.

Народна скупштина Србије,т.е. Парламентът.

Сградата е изобразена на най-едрата банкнота от 5000 динара,което се равнява на около 80 лева.

Ако искате да си купите апартамент в Белград,който да е на стойност от 100 000 евро ще трябва да отделите близо 12 000 000 динара.

         Очаквано доста бързо ни качиха. Един словенецът,който за съжаление говореше само словенски,който противно на повече мнения е дооооооста различен от сръбския,хърватския и босненски...Беше страхотно обаче,че слушаше Тоше Проески,тъй че спечели симпатиите ми доста бързо. Обясни ни,че работи в селото до границата и ще ни хвърли до нея,а после ще обърне и ще се върне. Пътят е доста малко и стигнахме бързо без да сме си казали кой знае колко,но музиката ми беше повече от достатъчна. Стигнахме границата,казахме си по едно ''Со добро'' и с Вики се насочихме към нея,отново щяхме да я минем пеша =) Хърватските граничари бяха с една идея по-сериозни и професионално изглеждащи от сръбските,но балканският дух все така силно се усещаше,особено във факта,че на цялата граница има само две химически тоалетни,които можете да си представите как изглеждат към 7 вечерта в един от най-натоварените периоди от годината...Стана ми доста жал за момичето,което работеше в кафето в Хърватия,тъй като каза,с не особено радостен вид,че всеки ден и се налага да използва единствено тези тоалетни,тъй че най-вероятно вече има някакви непоправи травми в организма-физически и особено психически.
         Веднага започнахме да стопираме като полицаите само ни се усмихна и продължиха да подпийват късноследобедната си бира към края на смяната. Огромният приток от колите със западна регистрация и близкоизточни нрави,поведение и товар никак не беше намалял. Все бяха толкова много,все така лошо ни гледаха,а ние все така бяхме щастливи,че всичко ни върви прекрасно (= Може да се каже,че стопът се закучи и мина доста време без някой да прояви интерес,макар да бяхме тъй симпатични... Няколко чаровно-мургави тираджии ни предложиха да делим купето с тях,но ние решихме,че все още не сме чак толкова отчаяни и с усмивка отказваме. Един особено симпатичен с горд турски мустак дори предложи освен да пътуваме с него,да нощуваме в камиона като аз да спя в задната част,а Вики в предната част на камиона при шофьора,което си беше изключително съблазнително предложение,но някак си не знам как и защо,но и той не успя да ни изкуши достатъчно : D.

          Към 21.30 започна доста сериозно да притъмнява,но не се отказвахме. Неуспехът,обаче все така си ни преследваше. Към 10 се смениха полицаите и новите хич не ни се зарадваха. Имаха изражение,подобно на това на съседа ми върл ЦСКА-р след гола на Тулуза в София...Живи щяха да ни изядат. Естествено пробваха с класическите си опити дали имаме документи,имаме ли пари,къде отиваме,защо пътуваме на стоп,знаем ли къде са автобусите и след като получиха напълно спокойни отговори на всичките си въпроси решиха да ни кажат,че нямаме право да стопираме там и,че е незаконно,макар това изобщо да не е вярно и т.н. След 15-ина минути се отказаха да се опитват да ни убеждават и те продължиха смяната си,а ние стопирането си. Факт е,че то хич не вървеше и към 22.30 решихме,че е по-добре да легнем да поспим и към 4 и половина да сме на линия. За радост самата границата се намира на едно огромно поле,което се оказа перфектно за опъване на палатка. Харесахме си едно местенце на 50-ина метра и след 10 минути вече се бяхме настанили в четириместната палатка,побираща перфектно и двамата плюс стопаджийските осемдесетлитровки.
         Идеята беше възможно най-рано да застанем на пост. За съжаление не успяхме същата вечер да стигнем до Загреб и се разминахме с хоста ни в каучсърфинга,за което му бяхме писали още преди няколко часа с надеждата,че при някое следващото пътуване ще имаме удоволствието да се запознаем. =)
     Шумът от вече доста нарядко минаващите коли и камиони по магистралата се оказа доста унасящ и около 20-ина минути по-късно и двамата спяхме,използвайки за първи път палатката си в това пътуване...