След 15-ина минути неуспех към нас се присъединиха двама стопаджии германци,които се прибираха от Атина. Пооплакаха се от факта,че вече 3 часа са тук и очевидно не ми беше провървяло. Арабско-мюсюлманските коли все още бяха сериозен процент,а и нямаше как да е иначе,имайки предвид,че само 20-ина % бяха с шведски или финландски регистрации,а останалите с немски или холандски номера,тоест за момента вървяхме плътно по един и същи маршрут. Най-вероятно ситуацията и пейзажът щяха да се сменят по-чувствително в Словения,тъй като там колите се разпръсват към Австрия,Берлин,Северна Европа,Италия,Испания...
Градусите вероятно гонеха 40,а постоянният приток на парни газове от колите и асфалтът правиха жегата доволно забележима. Търсехме кола вече час,но имайки предвид,че освен нас имаше още една двойка стопаджии плюс едно момче от Франция,което помислих,че ще реши проблема,оповавайки се на сериозната му прилика с Исус. Най-впечатляващ беше факта,че пътешествието му започнало преди близо 3 месеца с начало Бордо и крайна точка Техеран било подкрепено единствено от една 30-литрова раница...Да събереш живота си за 3 месеца в трийсетлитровка си е завидно постижение...Е,вярно,че косата се беше превърнала в един косъм и изгледаше сякаш беше движил с евреите в пустинята последните 40 години,но най-важното е,че беше успял! Беше стигнал преминавайки през Турция,постоял 2 седмици и тръгнал към вкъщи. Симпатяга,дано се е прибрал бързо,успешно и щастливо!
Очаквахме именно тук да имаме някои проблеми и говорейки си и с германците стана на въпрос,че шенгенската граница на Словения не е никак далеч и някои хора са една /или повечко/ идея по-предпазливи,особено ако бързат. В hitchwiki също е отваряна темата няколко пъти,макар че именно поради факта,че се вслушахме в съвета качен в сайта,можеше да си стоварим сериозно многочасово 'забиване' насред Словения.
Към 11 решихме да се доверим на уикипедията на стопаджиите и да вземем влака от Загреб до Добова,който е първият град след хърватско-словенската граница... Честно казано някои хора боравят доста свободна с термина ''град'',но затова малко по-късно. Отне ни около час да стигнем гарата в Загреб като докато я намерим попитахме 7-8 хървати и накрая единствен успя да ни упъти един босненец от Зеница. Купихме си билет,който струваше към 5-6 евро на човек и зачакахме. Практически влакът е международната линия Белград- Швейцария и спира в Добова единствено и само заради митническата проверка навлизане в Словения,която трая 20-ина минути. Самото пътуване от Загреб до градчето е около 40 минути. Когато влакът спря на гарата и двамата с Вики започнахме да оправяме багажа си,всички около нас започнаха да ни гледат със супер голям интерес,много вероятно дори не бяха разбрали,че има гара,а пък ние даже щяхме да слизаме на нея.Отидохме към площадката между двата вагона,където трябваше да изчакаме митничарите да проверят паспортите ни. След 10-ина минути дойдоха /най-накрая!/ и със сериозно подозрение огледаха червените ни книжки,проверяваха печатите,водните знаци и прочие. В последствие разбрах,че подобна практика има главно с български,румънски и кипърски паспорти,поради лесният и евтин достъп до фалшиви такива. Е,с нашите не улучиха и живи и здрави вече официално бяхме в Словения.
Митническата проверка в Словения.
Първото нещо,което ми направи впечатление,когато стъпихме на перона беше,че само ние го направихме. От целия аааадски дълъг влак единствено ние двамата пътувахме до Добова. В двумилионна Словения,която практически има само два града - Любляна и Марибор явно Добова не играеше важна роля в икономико-политическия живот... Освен това беше и неделя,което допринасяше нивото на шум,след като влакът си замина,да беше подобно на това в болница от 2 до 4....през нощта. Според hitchwiki след като стигнеш в градчето е easy to hitch further towards Maribor or Ljubljana. Единственият проблем е,че авторът е забравил да драсне факта,че Добова е с население от около 500 души и когато някой кихне в единия край на селото,стряска дядото в другия. В града има 1 хотел,1 ресторант и гарата.
Гарата на градчето,съответно Пътят на градчето : D
Трафикът можеше да се определи накъде между никакъв и нулев. Ясно беше,че възможно най-бързо трябваше да се върнем на основния път. Влязох в хотелЪТ с надеждата да ми обяснят как да стигнем до магистралата. Едно доста симпатично момче посрещна въпросът ми с усмивка,казвайки :
- Please,take one of our candies...
Звучеше като ''седнете преди да чуете,каквото имам да ви казвам''... Заобяснява с помощта на листче и химикалка,а на мен ми стана лошо стигайки до третия надлез,четвъртото отклонение и 38-ят завой в ляво...По думите му звучи доста сложно,но на практика хич не е проблем. Като цяло нямах друг избор освен да взема абстрактната карта,да му благодаря и да изляза,уповавайки се да имам интуицията и ориентацията на ето тази жена:
Ако нейният проблем беше в наличието на твърде много коли,то ние бяхме в другата крайност към момент. Практически все още не бяхме видели движеща се кола,откакто слязохме от влака.
Излизайки от хотела се огледах и се оказа,че Вики,която беше останал навън с раницата вече си беше намерила приятел от местната цивилизация,което беше готино и надяващ се водещо към края на градчето. Човекът беше румънец с доста дълго име,което не запомних,но мога да се обзаложа,че и той не успя да си спомни моето и почти винаги се обръщаше с Виктория,когато се налагаше да ползва име. Беше граничар в Румъния и в момента работеше в Добова заради нуждата от задължителен стаж на шенгенска граница. Вероятно е бил част от програмата на България и Румъния за подготовка на кадри за присъединяването ни към Шенген.
Самият той не се изказваше никак ласкаво за града и самите словенци. По неговите думи мразел селото,тъй като никога нищо не се случва,няма приятели или хора,с които да се види на по чаша вино или бира и било твърде различно от начина му на живот в Тимишоара. Бил е роден в голямо семейство,в сравнително голям град,а тук се налага от работа да се прибира вкъщи,на другият ден пак,и пак...и пак. Изглеждаше сякаш няма търпение да се прибере вкъщи. Очевидно му липсваха страшно много неща от Румъния. Вероятно именно заради това толкова силни ни се зарадва. Сигурен съм,че ако не бяхме българи нямаше да се ентусиазира толкова,да ни покани да изпием по халба бира,а в последствие и да ни помогне.
Говорихме си вероятно 3-4 часа,в които стана дума за тоооолкова много различни неща- лични спомени и истории,проблемите на България и Румъния,разкази от неговата работа. ''Обучи ни'' как да различаваме истинските от фалшивите паспорти и,че според него един фалшив паспорт в 99% от случаите не е перфектен и най-вероятно за да не бъде забелязан на границата или митничарят е бил доволно заспал и мързелив или по стария класически начин си е затворил очите за някоя и друга придобивка.
Чувстваше се доста огорчен от факта,че първоначално не са го оставяли да работи самостоятелно и знаейки,че е от Румъния са го гледали много по-подозрително,отколкото всички останали. Същевременно осъзнаваше,че и това клише е плод на страшно много измами,далавери и кражби от страна на българите и румънците. Ненавиждаше и виновниците за тази слава,но със същата сила го дразнеха и хората,които се подчиняваха на тези стереотипи и съдеха него по някои от сънародниците му. Самият той беше осъзнал затвореният кръг,който поражда понякога ниският стандарт,а именно бедност--->престъпност,която логично също води до нова мизерия и не дава особен шанс на следващото поколение да стъпи ''на чисто''.
Беше страхотна компания и искрено се надявам двете му оставащи седмици в Добова да са минали възможно най-бързо и да се е прибрал щастлив,с усмивка при семейството си в Тимишоара.
Към 11 ни предложи или да ни закара до Любляна или да ни хвърли на 20-на километра до границата....Столицата беше на повече от 110 километра,което не беше никак малко разстояние за човек,който ще трябва да се връща сам наобратно... Макар че,имайки предвид колко ентусиазиран беше от срещата си с нас беше готов да ни помоли да изчакаме и да ни закара до Тимишоара за да ни запознае със семейството си...Сигурно бяха готини! Решихме да се върнем до границата първо заради факта,че нямахме къде да отседнем в Любляна и второ населението и от около 250 000 души не звучеше кой знае колко обнадеждаващо.
Момчето ни закара буквално до границата като дори си остави телефона,в случай че имаме нужда от помощ за нещо или сме в беда. Каза ''където и да сте в Словения'' и съм сигурен,че беше буквално. Разделихме се приятелски,а с Вики тръгнахме към една от най-известните бензиностанции в централна Европа- словенското OMV на хърватско-словенската граница.
Без да подозираме щеше да се окаже,че именно там ще сме заобиколени от сънародници...
Слушахме тази песен....
Говорихме си вероятно 3-4 часа,в които стана дума за тоооолкова много различни неща- лични спомени и истории,проблемите на България и Румъния,разкази от неговата работа. ''Обучи ни'' как да различаваме истинските от фалшивите паспорти и,че според него един фалшив паспорт в 99% от случаите не е перфектен и най-вероятно за да не бъде забелязан на границата или митничарят е бил доволно заспал и мързелив или по стария класически начин си е затворил очите за някоя и друга придобивка.
Чувстваше се доста огорчен от факта,че първоначално не са го оставяли да работи самостоятелно и знаейки,че е от Румъния са го гледали много по-подозрително,отколкото всички останали. Същевременно осъзнаваше,че и това клише е плод на страшно много измами,далавери и кражби от страна на българите и румънците. Ненавиждаше и виновниците за тази слава,но със същата сила го дразнеха и хората,които се подчиняваха на тези стереотипи и съдеха него по някои от сънародниците му. Самият той беше осъзнал затвореният кръг,който поражда понякога ниският стандарт,а именно бедност--->престъпност,която логично също води до нова мизерия и не дава особен шанс на следващото поколение да стъпи ''на чисто''.
Беше страхотна компания и искрено се надявам двете му оставащи седмици в Добова да са минали възможно най-бързо и да се е прибрал щастлив,с усмивка при семейството си в Тимишоара.
Към 11 ни предложи или да ни закара до Любляна или да ни хвърли на 20-на километра до границата....Столицата беше на повече от 110 километра,което не беше никак малко разстояние за човек,който ще трябва да се връща сам наобратно... Макар че,имайки предвид колко ентусиазиран беше от срещата си с нас беше готов да ни помоли да изчакаме и да ни закара до Тимишоара за да ни запознае със семейството си...Сигурно бяха готини! Решихме да се върнем до границата първо заради факта,че нямахме къде да отседнем в Любляна и второ населението и от около 250 000 души не звучеше кой знае колко обнадеждаващо.
Момчето ни закара буквално до границата като дори си остави телефона,в случай че имаме нужда от помощ за нещо или сме в беда. Каза ''където и да сте в Словения'' и съм сигурен,че беше буквално. Разделихме се приятелски,а с Вики тръгнахме към една от най-известните бензиностанции в централна Европа- словенското OMV на хърватско-словенската граница.
Без да подозираме щеше да се окаже,че именно там ще сме заобиколени от сънародници...
Слушахме тази песен....
0 коментара:
Публикуване на коментар