Разкази за изгубеното облаче ле бяло

             Бензиностанцията е на около 100-ина метра от самата граница и денонощно е пълна с хора и истории,които минават транзит през Словения,бързайки да се приберат у дома. Двамата с Вики стигнахме там около половин час след полунощ и моментално започнахме с опитите за нощен стоп. Колите и хората вече бяха много по-разнообразни,отколкото предните дни. Е,факт е,че доста от шофьорите бяха уморени,спеше им се и шансът ни да намерим кола намаляваше от факта,че всички бързаха за заредят и да се отправят към желаната си дестинация. След около час неособено активно стопиране от наша страна решихме да продължим рано сутринта,а сега да вземем по едно двойно,ароматно кафе,да хапнем и просто да се понаслаждаваме на нощта около нас =)...
            Почти през цялото време,докато седяхме на външните масички 1-2 човека не сваляха очи от нас,а един мъж на около 40 направо си слушаше разговора ни. Чудихме се защо ли сме и пък чак толкова интересни. Решихме да не им обръщаме внимание засега,макар че ми беше страшно любопитно. Малко по-късно не се сдържах и поразпитах. Оказа се,че почти целият персонал са българи,а единствения словенец е самият шеф на бензиностанцията,която без да искам да съм страшно груб,беше истинска свиня...Доста мазничък,груб и надменен,а в последствие разбрах и с доста сериозни наклонности на рабовладелец.
              Поговорих си с едно от момчетата,които работиха там. Беше човек за всичко -носеше това,връщаше онова,почистваше трето,подреждаше четвърто и т.н. Все работа,която не изисква квалификация и масово никой не иска да я върши. Сподели ми как се казва и,че е от Пловдив. Родителите му имали 2 кафенета и семейно ресторантче,където той помогал и бил нещо като....хмх...мениджър. Кризата и свиването на пазара ги ударило тежко и от целия бизнес останало единствено едно от кафетата. Наложило се да затворят всичко останало,но проблемът се явявал в доволния брой тежки кредити,с които било финансирано цялото начинание. Не го попитах за каква сума става въпрос,тъй като нито щеше да му стане по-леко,нито беше моя работа,но явно нулите не бяха малко... Семейството му беше станало жертва на класическия сценарий,в който без бизнесът да дава своите плодове,трябва да връщаш заетите от банката пари. Наложило се той да прекъсне висшето си образование в Пловдив и да дойде,тук,в Словения да работи като общ работник за да може фамилията да покрива вноските по заемите,иначе банката щеше да им вземе единственото жилище. Заплата е 1000 евро,но условията,график и отношението бяха отвратителни. Работно време беше 16 часа...6 дни в седмица,а на седмият 'само' 8 часа. Официално договорът му е за 4-часов работен ден и при проверка се показва именно това. Доста трудно беше да се докаже точно колко е работил,имайки предвид задълженията му. Работодателят му чисто и просто издевателства над него,възползвайки се от положението му и,че няма избор. Всичко,което момчето изкарваше изпраща в Пловдив,а единственото,което заделя е да си плати наема,храната и транспорта. Налагаше се поне още няколко години,ако не се случи чудо, да работи тук или на някое подобно място,докато изплатят заема... Почувствах се отвратително. Един млад човек,щеше да изгуби може най-хубавите си и пълноценни години в къртовска несигурна работа,далеч от всички роднини и приятели единствено за да изплати дълг,от който не само,че не се възползва,но и вече е практически загубен. Ситуацията в живота му не се беше развила никак добре и силно се надявам по някакъв начин нещата да са започнали да се случват и съдбата му пак да придобие по-светли и приятни нюанси... Почти всички българи,работещи на бензиностанцията имаха същите или подобни съдби. Никой не искаше да работи там и не се чувстваше никак добре. Единствената причина беше,че ''в България няма как да заработвам такива пари"... За първи път в живота си осъзнах колко съм благодарен на родителите си,че не се бяха подвели по хилядите различни вариант и схеми за обвързващи кредити,бързи печалби или заробващи заеми. Буквално се ужасявам от мисълта,че в следващите 20 години примерно ще трябва всеки месец да внасям стотици левове,заради поредния отворил,поработил кратко и затворил ресторант.
      Бях им безкрайно благодарен,че не бяха заложили свободата  и независимостта ми.
Прекарахме близо 3 часа в разговори с българите там. Някои бяха огорчени,друго озлобени,при трети си личеше прокрадващата се сянка на отчаянието и безизходицата.  Малцина бяха успели да съхранят надеждата си в бъдещето и вярата в светлината в тунела. Надявам се,че и досега не са я изгубили.
     Към 4 часа се отдалечихме от бензиностанцията на около 200 метра и решихме да опънем палатката си за няколко часа,през които да дремнем,тъй като идеята беше на следващия ден да изминем около 600 километра,стигайки до Мюнхен привечер. Искаше ни се да влезем и в Залцбург за 2 до 3 часа,но без да оставаме да нощуваме там,а директно в Бавария.
      Телефоните ни бяха навити за 7 часа. Вики беше насъбрала доста умора и почти веднага заспа,но аз така и не успях. Мислех си за всички истории,които хората ми бяха разказали,за изходите и за грешките. Слънцето изгря след 2 часа и огря красивата Словения. В 6.55 изключих алармите на телефоните,а половин час по-късно започнахме своя поход към Германия.