Ясно,търговия на черно с органи от Сърбия за Афганистан...Бяха неописуемо изумен,когато видях,че по себе си нямам шевове,рани,операции и всякакви подобни след от крайно невъзпитана евентуална инвазия в тялото ми докато блажено съм похърквал. Не чувствах и да имам липсващи органи,макар да нямам кой знае колко опит в съществуването без тях. Беше ясно,че дори да се решили да ни разфасоват за някоя и друга част от нас,то вероятно ще са доста на загуба с черния ми дроб. Ако им бях споменал за любовта си към C2HO5OH и някои негови конкретни измерения хич нямаше да си правят труда да ме кълцат. Отворихме всички стаи и определено бяхме сами в хостелчето. Поразтърсихме за ключ или задна врата,но не открихме нито едното,нито друго,а само доста празни бутилки JELEN pivo,което е някаква особена марка сръбска бира,която по абсолютно несвързани с логиката и мисълта причина беше кръстила продукта си на елен,който доста гордо правеше муцунки на етикета...MARMOT Pivo вероятно е високоалкохолната версия. Попаднаха ни и няколко чифта очила от слънчевото затъмнение от 1999....Of course,бяха мейд ин чайна
Много Star Wars го раздаваха,много.
Като цяло самият бар и хостелът приличаха доста на ергенска квартира,където всичко има много ясно обозначено място и подредбата е свръхточна,обаче все още не е разгадан шифирът по какъв алгоритъм работи цялата схема. Явно собствениците на хостелът се притесняваха от възможността всеки един момент някое яростно и подло слънчево затъмнение да ги изненада с цел да вземе надмощие над зрението им,но те адски предвидливо се бяха приготвили за подобни мръсни номера....Странно,нямаха система за ранно предупреждение за евентуално цунами от Дунав...
След 10-ина минути открихме къде се крие ключа от бараката. Израз,който надали някога е бил по-точно използван... Отворихме една врата,която приличаше по-скоро на вход към килер,но се оказа,че след като отвориш...Не,не влизаш в Нарния,а размърдаш няколко еленски каси,можеш да дръпнеш леко задната врата и да излезеш навън...
Около 2 часа щяхме да обикаляме из града преди да се върнем и да обясним на човека на рецепцията,че органите ни биха били изтъргувани доста евтино и много по на оферта да не си хаби материалите и времето и да се увери в този факт,а да приеме скромния ни подарък от един,но много особен,смел фъстък...Самият Белград в някои неща доста прилича на София,в други е напълно различен. Градският транспорт е на доста по-кофти ниво,отколкото в София. И откъм организация/няколко пъти забелязах,че се струпват няколко автобуса един след друг и след това 30-40 минути отсъстваха напълно/,и откъм автобусен парк /метро няма,трамваи не съм сигурен,тролеи се срещат/. Изненадващо е доста чисто.Казвам изненадващо не защото а приори смятам хората за пълни свине,хвърлящи наляво-надясно всеки боклук,който им падне,а защото кофите по улицата са доста малко. Ако при нас общината се опитва да не предоставя на хората изкушението да ходят с боклука си повече от 50 метра,то в Белград може доста да походиш преди да стигнеш кофа. Похвално,че въпреки това е чисто!
Прави впечатление,че кирилицата доста сериозно отстъпва за сметка на латиницата. Практически няма или много,много рядко,реклами по улиците,билбордове,менюта,вестници,които да използват кирилицата. на официално ниво не е така,но в обществения живот има ясен победител.
Улица Княз Михаил в Белград. Изцяло пешеходна.
Счита се,че е била главна улица още,когато Белград е под владение на българите. По протежението й се намират немалко официални сгради...
Подобно на София на няколко места може да видиш китни мургави продавачи и продавачки на анзуци,спално и 'иротично бельо,гащи,джапанки и всякакви подобни вещи от първа необходимост,които е напълно възможно да ти потрябват,докато спокойно се разхождащ в някой слънчев неделен следобед.
Има и модерна част,китно звучаща в ежедневието с името Даунтауна,където отдалеч се забелязват бизнес сгради,модерни здания и сравнителни високи небостъргачи като за нисък град като Белград.
Националният театър в центъра на града.
След около 3-4 часа безцелно,но страшно приятно крачкометриране из сръбската столица,решихме,че ако искаме да стигнем в Загреб и да нощуваме там същата вечер е хубаво скоро да се ориентираме към магистралата. Стигнахме хостела,където момчето,което го държи чаровно си беше отворил масичка пред входа и си пийваше вече споменатия елен,излегнал се идилично на августовското слънце... Усмихна ни се и се зарадва,че сме се върнали,понеже се бил чудил дали не сме си тръгнали без да му платим,макар да е напълно ясно,че веднага щоме разбрал,че ни няма е надникнал в стаята да види дали раниците ни са още там. Те бяха,а вече и ние...Разговорихме се накратко за сутрешното ни объркване като така не разбрах много ясно къде точно е бил сутринта,а и щях да оцеля без да науча тази преобръщаща многократно живота ми информация. Платихме и се запътихме към спирката на автобуса,който трябваше да ни заведе на изхода на магистралата към Хърватска.
Сръбските контроли доста напомнят на българските.Е,нямат униформи,но то дори е допълнителен офицер в тяхната страната на дъската,имайки предвид,че все още имат възможността да използват вече избледнелия навик у нас,контролата ентусиазирано да изскача по средата на пътя между две спирки,да облича,набързо своето своеобразно наметало-светлоотразителната жилетка и да започне своята наказателна акция.
Автобусът пътува около половин час и трябва да слезете веднага след като той напусне магистралата.След това трябва да походите около 100 метра близо до мантинелата и да се върнете на магистралата. Там е идеално място за стопиране. Полицаите със сигурност няма да ви направят проблем,тъй че спокойно може да си махате,докато някой не се влюби в лъчезарните ви усмивки не реши да сподели пътуването си с вас.
Очаквано доста бързо ни качиха. Един словенецът,който за съжаление говореше само словенски,който противно на повече мнения е дооооооста различен от сръбския,хърватския и босненски...Беше страхотно обаче,че слушаше Тоше Проески,тъй че спечели симпатиите ми доста бързо. Обясни ни,че работи в селото до границата и ще ни хвърли до нея,а после ще обърне и ще се върне. Пътят е доста малко и стигнахме бързо без да сме си казали кой знае колко,но музиката ми беше повече от достатъчна. Стигнахме границата,казахме си по едно ''Со добро'' и с Вики се насочихме към нея,отново щяхме да я минем пеша =) Хърватските граничари бяха с една идея по-сериозни и професионално изглеждащи от сръбските,но балканският дух все така силно се усещаше,особено във факта,че на цялата граница има само две химически тоалетни,които можете да си представите как изглеждат към 7 вечерта в един от най-натоварените периоди от годината...Стана ми доста жал за момичето,което работеше в кафето в Хърватия,тъй като каза,с не особено радостен вид,че всеки ден и се налага да използва единствено тези тоалетни,тъй че най-вероятно вече има някакви непоправи травми в организма-физически и особено психически.
Веднага започнахме да стопираме като полицаите само ни се усмихна и продължиха да подпийват късноследобедната си бира към края на смяната. Огромният приток от колите със западна регистрация и близкоизточни нрави,поведение и товар никак не беше намалял. Все бяха толкова много,все така лошо ни гледаха,а ние все така бяхме щастливи,че всичко ни върви прекрасно (= Може да се каже,че стопът се закучи и мина доста време без някой да прояви интерес,макар да бяхме тъй симпатични... Няколко чаровно-мургави тираджии ни предложиха да делим купето с тях,но ние решихме,че все още не сме чак толкова отчаяни и с усмивка отказваме. Един особено симпатичен с горд турски мустак дори предложи освен да пътуваме с него,да нощуваме в камиона като аз да спя в задната част,а Вики в предната част на камиона при шофьора,което си беше изключително съблазнително предложение,но някак си не знам как и защо,но и той не успя да ни изкуши достатъчно : D.
Към 21.30 започна доста сериозно да притъмнява,но не се отказвахме. Неуспехът,обаче все така си ни преследваше. Към 10 се смениха полицаите и новите хич не ни се зарадваха. Имаха изражение,подобно на това на съседа ми върл ЦСКА-р след гола на Тулуза в София...Живи щяха да ни изядат. Естествено пробваха с класическите си опити дали имаме документи,имаме ли пари,къде отиваме,защо пътуваме на стоп,знаем ли къде са автобусите и след като получиха напълно спокойни отговори на всичките си въпроси решиха да ни кажат,че нямаме право да стопираме там и,че е незаконно,макар това изобщо да не е вярно и т.н. След 15-ина минути се отказаха да се опитват да ни убеждават и те продължиха смяната си,а ние стопирането си. Факт е,че то хич не вървеше и към 22.30 решихме,че е по-добре да легнем да поспим и към 4 и половина да сме на линия. За радост самата границата се намира на едно огромно поле,което се оказа перфектно за опъване на палатка. Харесахме си едно местенце на 50-ина метра и след 10 минути вече се бяхме настанили в четириместната палатка,побираща перфектно и двамата плюс стопаджийските осемдесетлитровки.
Идеята беше възможно най-рано да застанем на пост. За съжаление не успяхме същата вечер да стигнем до Загреб и се разминахме с хоста ни в каучсърфинга,за което му бяхме писали още преди няколко часа с надеждата,че при някое следващото пътуване ще имаме удоволствието да се запознаем. =)
Шумът от вече доста нарядко минаващите коли и камиони по магистралата се оказа доста унасящ и около 20-ина минути по-късно и двамата спяхме,използвайки за първи път палатката си в това пътуване...
Народна скупштина Србије,т.е. Парламентът.
Сградата е изобразена на най-едрата банкнота от 5000 динара,което се равнява на около 80 лева.
Ако искате да си купите апартамент в Белград,който да е на стойност от 100 000 евро ще трябва да отделите близо 12 000 000 динара.
Очаквано доста бързо ни качиха. Един словенецът,който за съжаление говореше само словенски,който противно на повече мнения е дооооооста различен от сръбския,хърватския и босненски...Беше страхотно обаче,че слушаше Тоше Проески,тъй че спечели симпатиите ми доста бързо. Обясни ни,че работи в селото до границата и ще ни хвърли до нея,а после ще обърне и ще се върне. Пътят е доста малко и стигнахме бързо без да сме си казали кой знае колко,но музиката ми беше повече от достатъчна. Стигнахме границата,казахме си по едно ''Со добро'' и с Вики се насочихме към нея,отново щяхме да я минем пеша =) Хърватските граничари бяха с една идея по-сериозни и професионално изглеждащи от сръбските,но балканският дух все така силно се усещаше,особено във факта,че на цялата граница има само две химически тоалетни,които можете да си представите как изглеждат към 7 вечерта в един от най-натоварените периоди от годината...Стана ми доста жал за момичето,което работеше в кафето в Хърватия,тъй като каза,с не особено радостен вид,че всеки ден и се налага да използва единствено тези тоалетни,тъй че най-вероятно вече има някакви непоправи травми в организма-физически и особено психически.
Веднага започнахме да стопираме като полицаите само ни се усмихна и продължиха да подпийват късноследобедната си бира към края на смяната. Огромният приток от колите със западна регистрация и близкоизточни нрави,поведение и товар никак не беше намалял. Все бяха толкова много,все така лошо ни гледаха,а ние все така бяхме щастливи,че всичко ни върви прекрасно (= Може да се каже,че стопът се закучи и мина доста време без някой да прояви интерес,макар да бяхме тъй симпатични... Няколко чаровно-мургави тираджии ни предложиха да делим купето с тях,но ние решихме,че все още не сме чак толкова отчаяни и с усмивка отказваме. Един особено симпатичен с горд турски мустак дори предложи освен да пътуваме с него,да нощуваме в камиона като аз да спя в задната част,а Вики в предната част на камиона при шофьора,което си беше изключително съблазнително предложение,но някак си не знам как и защо,но и той не успя да ни изкуши достатъчно : D.
Към 21.30 започна доста сериозно да притъмнява,но не се отказвахме. Неуспехът,обаче все така си ни преследваше. Към 10 се смениха полицаите и новите хич не ни се зарадваха. Имаха изражение,подобно на това на съседа ми върл ЦСКА-р след гола на Тулуза в София...Живи щяха да ни изядат. Естествено пробваха с класическите си опити дали имаме документи,имаме ли пари,къде отиваме,защо пътуваме на стоп,знаем ли къде са автобусите и след като получиха напълно спокойни отговори на всичките си въпроси решиха да ни кажат,че нямаме право да стопираме там и,че е незаконно,макар това изобщо да не е вярно и т.н. След 15-ина минути се отказаха да се опитват да ни убеждават и те продължиха смяната си,а ние стопирането си. Факт е,че то хич не вървеше и към 22.30 решихме,че е по-добре да легнем да поспим и към 4 и половина да сме на линия. За радост самата границата се намира на едно огромно поле,което се оказа перфектно за опъване на палатка. Харесахме си едно местенце на 50-ина метра и след 10 минути вече се бяхме настанили в четириместната палатка,побираща перфектно и двамата плюс стопаджийските осемдесетлитровки.
Идеята беше възможно най-рано да застанем на пост. За съжаление не успяхме същата вечер да стигнем до Загреб и се разминахме с хоста ни в каучсърфинга,за което му бяхме писали още преди няколко часа с надеждата,че при някое следващото пътуване ще имаме удоволствието да се запознаем. =)
Шумът от вече доста нарядко минаващите коли и камиони по магистралата се оказа доста унасящ и около 20-ина минути по-късно и двамата спяхме,използвайки за първи път палатката си в това пътуване...
0 коментара:
Публикуване на коментар