Безкаучсърфиране занапред #]

          Вторият ни ден в Загреб практически тотално промени пътуването ни. Както обикновено тръгвайки от къмпинга взехме всичко ценно и важно-документи,пари,телефони и лаптопчето,което бяхме взели. Имаше все още няколко части на града,които не бяхме успели да видим,а ни бяха страшно интересни. Придвижването ставаше бързо,нямаше задръствания или струпвания и няколко часа щяха да ни бъдат напълно достатъчни. В самия център течаха доста летни ремонти и очевидно общината беше избрала момент от годината,когато доста столична изчезват от Загреб и така поправките ще минат доста по-лесно,бързо и спокойно. Страшно готино впечатление ми направи фактът,че когато ремонтират/реставрират някоя обществена сграда не пльосват реклама на верига супермаркети,технологични гиганти или мобилен оператор,а използват фототапет с автентичния вид на сградата и чак,когато се приближиш доста до нея осъзнаваш,че всъщност я ремонтират.  Може да звучи като излишна занимавка,но представете си,че сте на туристическа обиколка в София и се окаже,че вместо Народния театър виждате огромно рекламно пано на някой бира. Най-малкото остава онова усещане,че тези паметници не се ценят щом фасадата им бива продадена за няколко хиляди лева.

 Панорама,в дълбочината се виждат върховете на църквата,а на по-преден план градският часовник

          В един момент,както вървяхме в една малка и заблудена уличка,криеща се от големите булеварди се чу едно пластмасово издрънчаване и докато се осъзная къде,как и какво е станало гледах как Вики с истеричен смях вдига лаптопчето от Земята.От онзи смях,който каквото и да се е случило просто те напушва,заразява останалите и дори ви ядосва адски много,понеже искате да се скарат,а само се хилите един срещу друг все повече и повече...Огледахме набързо гордостта на lenovo и на пръв поглед нямаше кой знае какви травми,някое и друго ожулване,но като за падане от 1 метър върху бетон си се беше справил идеално...на пръв поглед. Прибрахме го и продължихме да се губим съзнателно из загребските улици и краища. Малко след обяд стигнахме един от малкото Mcdonald's и влязохме вътре с идеята,че със сигурност ще Wi-Fi,тъй като имахме доста работа за вършене в кауча. трябваше да пратим нови рикуести за дати в бъдещето,за които горе-долу бяхме планували,че би трябвало да сме стигнали,както и да се разберем с хостовете си за идващите дни. Докато Вики чакаше на опашката за по едно Макфлъри,аз намерих свободен контакт и в момента,в който пуснах латопчето екранът ме зарадва с онзи паниращ син екран с жълтеникави надписи,който никога не е довел никой до нещо хубаво.

Няколкото опита да се измами машинарията не дадоха никакъв ефект. Опитите с рестартиране,което е винаги символ на отчаянието по никакъв начин не възродиха надеждата ми. Идеята да се отвори,намести и поправи,всичко това в Макдоналдс не беше кой знае колко успешна като най-изявеният резултат от тази свръхсложна хардуерна операция беше загубата на едно болче,в което,без да съм свръх на ти с тематика,едва ли се криеше проблемът.

Накратко - имайки предвид,че и двамата имахме телефони без Wi-Fi трябваше да отпишем до голяма степен каучсърфинга от пътуването. Това означаваше,че ще е доста полезно да използваме компютъра в Плитвице и да извадим възможно най-много информация за къмпинги,хостели и възможни места за преспиване. За радост колкото по-на запад пътуваш толкова по-често срещаш страхотни къмпинги и практически няма голям град без  идеално организирано и устроено място за преспиване с палатка.

Доста досаден беше фактът,че трябваше да го мъкнем през оставащите 90% от пътуването без да можем да го използваме,но пък кой знае,може да ни послужи за самоотбрана. : D

Допълнихме нужните адреси и места от компютъра в къмпинга и като цяло имахме изградена представа къде ще спим във всеки от градовете,в които ще нощуваме. Надявахме се,че няма да ни се наложи нещо свръхспешно,което да проверим в интернет,а и винаги можеше да звъннем на някой приятел,който да го стори вместо нас.

Вечерта преди да се приберем в къмпинга за радост се изгубихме. казвам за радост,тъй като това ни даде възможност да видим още нови места. изгубването стана поради факта,че една от трамвайните линии в Загреб /Доколкото си спомням 5/ обслужва и кратък и дълъг маршрут,т.е. една част от трамваите по линия обслужват част от маршрута,а останалата целия. На нас ни вършеше работа първият вариант,но случихме на втория и заплеснали се в говорене стигнахме до място с официалното географско наименование ''Ня'ам идея къде сме''. Това ми напомня да спомена,че честно казано трамвайният транспорт в Загреб е доста добре уреден и е напълно наравно,откъм натовареност с автобусите. Самите влакчета са далеч по-нови от софийските,по-чисти и въобще доста по-готини.

Загребски трамваи

Сравнително лесно намерихме обратния път към спирката на Автобус 54,който стига до къмпинга,макар да трябваше да прекъснем очевидно доста романтичната целувка на момче и момиче,държащи се за ръка...Аз лично доста романтично исках да хванем последния автобус,тъй като поради същите романтични подбуди хич не ми се ходеше два-три часа до края на града. Гледайки Вики,като че ли и тя не беше запланувала 200-минутна вечерна разходка. Ако се бяхме забавили 5-6 минутки щеше да ни се наложи да броим колко точно крачки делят Плитвице от центъра на Загреб,но за наше успокоени бяхме точно навреме,дори имахме време да си купим две парчета пица от ПанПек....Бяха ужасни вкусни. =)

Планът за следващия ден беше да хванем кола в посока Словения,да я минем транзит и да се окажем в Залцбург привечер. Ха-ха...Планове...