Свръхскоростно придвижване към Париж

          Независимо,че се бяхме влюбили в Мюнхен,крайната цел на пътувате ни си оставаше френската столица. След 3 дни и 3 нощи в баварската столица,дойде време да се върнем на пътя. Да стигнеш до края на града e изключително лесно. Нужно е единствено да използва една линия на метрото/и то само,в случай,че не сте отседнали в центъра/ и един автобус. Магистралата практически започва още от самия булевард в  Мюнхен,което улеснява сериозно стопаджиите. Чакахме не повече от 10-ина минутки,след които доста година двойка германци на около 25-25 години спряха и ни предложиха да пътуваме с тях. Независимо,че пътуваха към Аугсбург,който се намираше на не повече от 80 километра от Мюнхен и нямаше да ни придвижи особено много напред,се съгласихме тъй като бяха страшно усмихнати и готини. За съжаление пътуването ни беше кратко и след около 50 минути се разделихме,а двамата с Вики заехме позиция на изхода на Аугсбург с вдигнати палци. След буквално 3 минутки пред нас спря възрастна двойка германци,които толкова нямаха търпение да ни качат,че още докато отбиваха в страни,започнаха да ни се усмихват и махат. С тях пътувахме до Щутгарт,което означаваше печалба на около 150 километра. Явно днес се очертаваше ден с повечко сменени коли и относително кратки разстояния. Щеше да е хубаво да говореха малко по-добър английски,понеже изглеждаха умни,отворени и хора,с които има много за какво да говориш,но с базовите им знания разговорите бяха основно за ''откъде сме,какво учим и т.н''.

         Слязохме на последната бензиностанция преди да им се наложи да слязат от магистралата. Учудващо,но там нещата се позакучиха за около 40 минути,а честно казано имах усещане,че днес ще се придвижим сериозно в западна посока. Понякога бензиностанциите,които се намират буквално преди табелата за отбивка на голям град могат да изиграят доста лоша шега,тъй като един доста висок процент от хората,с които се заговорихме и общувахме бяха именно за Щутгарт. Беше доста топло и ми се искаше възможно най-бързо да открием кола. 10--ина минутки след три спря микробус с големи прозорци от всички страни с българска регистрация. По принцип рядко българите в чужбина са особено отворени към стопаджии,а към българи-стопаджии положението може да стане особено тежко. Разбира се има и изключения,на които се усмихвам!
         Все пак решихме да разучим ситуацията и се оказа,че независимо родната регистрация,микробусът е с румънци,пътуващи към Испания. Изненадващо,в последствие ни разказаха,че имат подписани договори за работа,а не отиват на сляпо. Надявам се да не са станали жертва на някоя и друга измама,каквито съм сигурен,че както у нас,така и в Румъния виреят не особено обезпокоявани от властите.

         Съгласиха се да ни качат,комай,главно,защото бяхме българи. Не мисля,че ако не бяхме балканци щяха да се съгласят. Микробусчето  не беше особено чисто,а в него имаше 6-7 души плюс нас и направо казано- доста си им личеше произхода. Румънският турбофолк заливаше спокойната германска провинция,а погледите от околните коли не спираха да валят към микробуса. Почувствах се отвратително сещайки за факта,че регистрационният номер е BG... Всички хора,които виждаха тази рядко срещана за тях картинка с мургави хора от всякаква възраст,надули ориенталските си ритми на масксимум,си мислеха,че това е българска кола... Ако ни бяха видяли с Вики вероятно щяха да си помислят,че сме били отвлечение от останалите в групата. Наистина е жалко,че са останали със спомена и усещането,че пътуващите българи са именно такива. Румънците бяха тръгнали семейно - баба,дядо,двама братя и съпругата на единия от тях,която мога да се обзаложа,че не беше на повече от 14. Беше хубава и излъчваше природна интелигентност. Вероятно нямаше много знания,сигурно можеше да чете и пише,но съм сигурен,че в други обстоятелства с други хора и друга среда би имала възможност да израсне далеч на нивото,което и беше отредено в света към момента. Единствено тя проявяваше някакъв интерес и любопитство към нас,което е ясно показва,че за разлика от всички останали тя се интересуваше и вълнуваше от различния свят,извън нейната затворена и почти непробиваема вселена. Само нейното лице все още мога да визуализирам в паметта си,тъй като единствено то,все още не изглеждаше посърнало  пречупено от социалните трудности,бедността и липсата на бъдеще.
    Когато слизахме от микробусът дядото ясно ни показа,че иска пари и то бързо.  Изглеждаше объркан,когато по-младият явно му обясни как стоят нещата в Европа. Проблемът идваше оттам,че в Румъния често се искат пари за пътуване на стоп,поради някои местни особености и привички,за които ще стане дума  в отделна статия.
         Пътищата ни се разделиха 50-ина километра преди Карслруе,тъй като те трябваше да слязат от магистралата за да стигнат някакво селце,откъдето щяли да вземат някакъв свой роднина,който ги очаквал и също щял да работи с тях в Испания...

         След около половин час чакане един симпатичен германец на около 30-35 се съгласи с усмивка да ни качи до последната бензиностанция преди Карслруе. Работеше като механик на бензин-колонките на всички бензиностанции в радиус от около 300 километра и почти всеки ден кръстосваше непрестанно югозападна Германия. Този път се прибираше към вкъщи,в едно село на 30-ина километра южно от Карслруе Реално щяхме да пътуваме заедно само около 20 минути,но през това време си разказахме доста неща и само можехме да съжаляваме,че пътищата ни не съвпадаха за по-дълъг период.

         Слязохме на последната бензиностанция преди той да свие от магистралата. За 5-6 минути изрисувахме и украсихме своята табелка с надпис FRANCE и започнахме да стопираме. След 10-ина минути към се приближи плешив мъж с мустаци на около 50 година. Поздрави и ни каза няколко неща,които не разбрахме поради изключително лошото му ниво на английски и силния италиански акцент. След втория му опит успяхме да схванем,че казва нещо от сорта на ''май френч кълиийг,тудей гоу'',което разбираемо не ни просветли особено относно идеята,която искаше да сподели с нас. Кимнахме и се усмихнахме. Продължихме да търсим кола,а той периодично на около 5-7 минути идваше да ни напомня,повтаряйки ''френч кълийг,френч кълийг''.  След половин час,през който няколко човека със съжаление ни казаха,че пътуват единствено до Карслруе и пътищата ни не съвпадат,а ако ни качат по-скоро ще ни затруднят,губейки време да излезем от града,вместо да се движим плътно по магистралата,пристигна малка кола,от която излезе нисичък,симпатичен мъж на около 30 години.  Той се заговори с италианеца. Явно това беше небезизвестният 'френч кълийг'. Ние продължавахме да стопираме. Малко по-късно дойде към нас и ни поздрави. За разлика от италианския си колега,той говореше перфектен английски. Оказа се,че всъщност 'френч кълийг' е германец. След 20-ина минути тръгвал за Париж през Страсбург,Нанси и Троа и в случай,че и ние пътуваме за някъде в тази посока с удоволствие ще ни качи. Уау,от границата директно до Париж е меко казано страхотен късмет! Съгласихме се,надявайки се,че няма да се окаже някой мълчаливец,с който да ни се налага тягостно да броим дърветата,облаците или сините коли по пътя.

Изминатото разстояние в този ден

         Пътуването беше страхотно,изключително приятно,забавно и весело. Без съмнение мога да кажа,че този стоп е в топ 3 на най-любимите им не толкова поради голямото разстояние,колкото заради самият човек. Той работеше в компания за отдаване коли под наем и ги закарва до там,където ги желае клиентът. В случая трябваше да достави колата в Париж,откъдето да вземе друга и да я върне в Щутгарт. Сериозен километраж навърташе и не ми се мисли сумарно на година колко ли километра достига. Рядко минавала под 300 километра дневно.
         Говорихме за хиляди аспекти живота с милионите им разклонения. Смяхме се,разказвахме си спомени ,сравнявахме живота в България и Германия,обществените процеси. В един момент дори се опитахме да анализираме защо австрийската Nutella е по-вкусна от немската и италианската. Научи ни на няколко фрази и изрази на немски,а ние съответно разширихме познанията му по български.
    Пътувахме около 6 часа,но въпреки това буквално не сме спряли да разговаряме през цялото време. Човекът беше достатъчно разбран и готин за да влезе в града за да слезем на Gare de Lyon,независимо,че пътят му минаваше през парижката тангента и имайки предвид,че и закъсняваше надали му се влизаше в градските задръствания.
         Разделихме се,оставяйки си взаимни спомени за едно прекрасно неочаквано пътуване,оставило красиви спомени за дълго време напред.

Gare de Lyon по тъмна доба

         Бяхме изминали близо 1000 километра за целия ден. Става въпрос за 15-ина часа,което си беше истински рекорд до момента в пътуването ни.
         Неочаквано ранното ни пристигане в Париж отвори належащия въпрос - къде и как щяхме да прекараме нощта? Към момента нямахме особено точен отговор...Глупости! Нямахме никаква представа...